Изкачих се по стълбите в тъмното, ухапа ме паяк, а виното на лейди Агат занесох с огромно закъснение.
Влязох в столовата на замък Утрен с отекла ръка и размътена глава. От паешката отрова вътрешностите ти се гърчат, а въображението ти ражда най-гадните халюцинации, които са му по силите. А аз, както знаем, съм прокълнат със силно въображение.
Дворцовата стража и стражата, която охраняваше стените, рядко бяха на едно мнение за каквото и да било, но за едно бяха съгласни — че съм тъп северняк и известно време няма да размахвам толкоз зрелищно меча.
Понеже беше неделя, готвачът ни беше приготвил специално лакомство. Охлюви с чесън и вино с гарнитура от ориз с шафран. Охлювите ги събирали от скалите около замъка, така ми бе обяснено. Бяха от големите — тлъсти и дебели колкото детска ръчичка. Нека си го кажем обаче, охлювите са просто плужеци с шапка. Основното ядене приличаше на големи буци сопол в кървав сос. Нямам представа защо Конски бряг държи да се храни с разни лигави неща. Понеже и без това ми се повдигаше, реших да се огранича с ориза. Явно граф Ханса ни оказваше голяма чест, защото шафранът беше подправката на кралете и струваше безбожно скъпо. Ако питате мен обаче, оризът имаше вкус на горчив мед и тотално ми разбърка стомаха. След първата хапка реших да го ударя на строг пост.
Проснах се на койката си с комат хляб и скоро потънах в ярки сънища.
Фактът, че ме хванаха да спя, или по-точно, че ме хванаха, докато спях, отдавам на паешкото ухапване и на неоспоримия аргумент, че ако скочиш с меч на всеки, който си намира повод да намине през казармата на стражата, скоро ще избиеш половината замък.
Събудих се и установих, че силни ръце ме стискат за китките и глезените. Открих също, че без значение колко се дърпам и ритам, с нищо не мога да попреча на похитителите си, които ме извлякоха решително по няколко коридора, надолу по някакво стълбище и оттам — в затворническа килия. Изглежда, имаха високо мнение за способностите ми да ги нараня, затова, с цел да си осигурят безопасно оттегляне, единият ме удари с все сила в корема, докато другите ме държаха разпънат за удобство. Чух ги да излизат на бегом от килията, после чух и вратата да се затваря с трясък. Не видях нищо от гореописаното, защото бях зает да повръщам.
Да удряш по вратата на килията и да крещиш да те пуснат винаги ми се е струвало глупаво. Така де, по този начин трудно ще убедиш хората, които са те хвърлили вътре, че всъщност изобщо не са искали да го направят. Затова не губих време да викам. Седнах на пода и се замислих. Може би Каласади беше казал истината за мен и семейството ми не намираше шегата за забавна. Или, по-вероятно, екскурзията ми до строителската машина под избата бе разкрита и изтълкувана зле.
Мина час. В прозорчето на вратата се появи лице. Адски глупав ход според мен, защото предвид настроението си можех да обезобразя драматично въпросното лице с ножа, който никой не се беше сетил да ми вземе.
— Здравейте, лорд Джост — казах аз. Бях го видял само за минутка, преди той да ме предаде под опеката на капитан Ортенс като най-новия член на дворцовата стража, но човекът имаше намусено лице и малки тъмни мустачки, които се помнеха лесно.
— Уилям от Анкрат — каза той. Изрече думите бавно, сякаш му беше трудно да им повярва.
Подът беше корав и студен. Имах чувството, че ако оставя лорда да си каже каквото има да казва, може и да изляза по-скоро оттук. Затова не казах нищо.
— Каква отрова използва, Уилям? — попита той.
Погледнах към ръката си на слабата светлина. Плюската от ухапването на паяка беше станала тъмночервена със син оттенък.
— Отрова?
— Не ми разигравай театро, момче. Ще те оставя да изгниеш тук. Ако те умрат, преди да си проговорил, графът ще повика мавърски екзекутори да те изтезават. За назидание.
Лицето се отдръпна.
— Чакай! — Скочих на крака. Това за мавърските екзекутори не ми прозвуча добре. Всъщност всяка дума в словосъчетание с „екзекутори“ не звучи добре. — Кажи ми какво е станало и аз ще ти кажа цялата истина. Кълна се в Ису.
Той се обърна и си тръгна.
Хвърлих се към вратата и залепих лице на прозорчето.
— Мога да ги спася — излъгах. — Но трябва да знам кой е пострадал.
Лорд Джост се обърна, а аз благослових онзи, който е измислил лъжата като такава.
— Всички стражи от дневната смяна са в делириум — каза той. — Неколцина ослепяха.
— И понеже само аз нямам такива симптоми, значи съм виновен?
— Ти очевидно си някакъв платен убиец. Сигурно те праща Олидан Анкратски. Ако дадеш противоотрова, ти обещавам бърза смърт.
— Нямам противоотрова — казах аз. Кой би искал да отрови цяла смяна стражи?
— Каква отрова си използвал? Обеща да кажеш истината — настоя лорд Джост.
— Ако съм убиец, едва ли ще си спазя обещанието, нали? А ако не съм, тогава не мога да ти отговоря на въпроса. Защото не съм го направил аз.
Лорд Джост се изплю като последния простак и пак тръгна да си ходи.
