— Чакай. Сигурно са били маврите, нали така? Защо му е на крал Олидан да трови няколко стражи? Не е пратил армия в поход да ви тропа на портата. А маврите планират нападение.
Той зави зад ъгъла.
— Не съм болен, защото не ядох месото! — извиках след него.
Ехото на стъпките му утихна.
— Защото храната ви има вкус на лайна, които някой е подпалил! — извиках още по-силно.
Бях сам.
Мъртвото бебе дойде при мен в мрака, сериозните му очи ме гледаха, главата му се люшкаше на прекършен врат. За милионен път се запитах дали не съм убил Катерин там, в гробището. Това моето дете ли беше — макар че как можеше да е то, щом съм убил майка му, — или някое от многото деца, с чиято кръв бяха изцапани ръцете ми? Децата на Гелет. Не се бях замислял сериозно за тях, преди да се появи онова чудовище. Чудовище, което не прилича на чудовище. Наричах Гог и Горгот чудовища, но истинските чудовища бяхме аз и Чела, отвратителни не в облика, а в делата си.
Защо бяха отровили стражите? Може да бяха маврите, но едва ли се надяваха да превземат замъка с един удар, а и не биха могли да отровят всичките му защитници. Освен това е тъпо да предупреждаваш по този начин врага си, ако планираш бърз набег срещу градчетата и църквите в околността му.
Железен юмрук стисна изневиделица стомаха ми и аз го изпразних струйно. Строполих се на ръце в повръщаното.
— Мамка му.
Виеше ми се свят, затова притиснах буза към студения под. Белегът ми все така гореше, сякаш нажежени игли или горящи трески се бяха забили дълбоко в плътта ми.
Може би и аз бях отровен. Но защо симптомите се проявяваха със закъснение? Едва ли заради коравата ми северняшка физика. А и почти не бях ял. Парче хляб. Хапка горчив ориз.
Трябваше да изляза. Уви, това е проблемът с килиите. Някой си е направил труда да ти отреже пътя и ти с нищо не можеш да промениш това.
Станах и отидох до вратата. Лорд Джост си беше отнесъл фенера, друг източник на светлина нямаше, но нещичко все пак се просмукваше отнякъде, може би шепот от слънцето, което напичаше двора — ако междувременно беше изгряло, за да го напече, — или пък ехо от факла по коридорите към подземието. Така или иначе, слабият светлик беше достатъчен и привикналите ми към мрака очи успяха да различат това-онова. Огледах прозорчето. Бих могъл да пъхна цялата си ръка през него, ако не бяха решетките. Самата врата беше от твърдо дърво, дебело три пръста. Можех цяла седмица да дълбая с кинжала си, преди да отворя някаква що-годе голяма дупка.
Нещо притича зад мен. Плъх. Този звук — на плъхове в мрака — ми е добре познат. Метнах кинжала си. С братята обичахме тази игра. Да заковеш плъх в тъмното. Грамло беше истински майстор. Сутрин често намирахме нанизан на ножа му плъх. Понякога смущаващо близо до моята глава.
— Пипнах те.
Понеже сутрините не достигаха тук, в зандана, намерих жертвата опипом и си взех ножа.
Върнах се при прозорчето. Разклатих решетките, опитвах се да разбера как са закрепени в дървото. Не поддаваха. Странно е как понякога животът ни се свежда до парче коравосърдечен метал. Остър ръб на нож, окови, пирон. Горгот сигурно би могъл да извие решетките с една ръка. Не и аз. Дърпах и бутах, ожулих си дланите, но резултат — никакъв.
Седнах отново на пода. Мислих, мислих, и пак мислих. Накрая отидох при прозорчето и се развиках да ме пуснат.
Мина известно време. Достатъчно, за да прегракна, но накрая все пак се появи светлинка. Разлюляна светлинка на фенер.
— Имаш един-единствен шанс да си затвориш устата, момче. След това…
— Ще ми помогнеш да я затворя? — попитах, притиснат плътно към вратата.
— О, това би ти харесало, нали? Да отворя вратата. Чух за теб и учителя Шимон. Не бих отворил тая врата и срещу златна монета. Не, не. Или ще си затвориш устата, или повече вода няма да видиш.
— Недей така де. Съжалявам. — Проврях пръсти през решетките и пуснах часовника си в коша от външната страна на прозорчето.
— Виж, вземи това, струва колкото сто златни монети. Просто ми донеси нещо свястно за ядене, става ли?
Клекнах. Ослушвах се напрегнато.
Тъмничарят пристъпи да захапе въдицата и бум — аз мушнах ръка през отвора за храна в долната част на вратата, обелих си лакътя, но успях да го хвана за глезена. Дръпнах рязко и тъмничарят падна. Стиснах по-здраво и взех да дърпам стъпалото му към отвора, но жертвата ми не се бореше.
— По дяволите!
Копелето си беше фраснало главата и лежеше в безсъзнание. Планът ми беше да му отрежа някой и друг пръст, докато склони да ми даде ключа. Уви, трудно е да сплашиш човек в несвяст.
Взех мъртвия плъх. Още беше топъл.
