Мъртъв плъх можеш да използваш за доста неща. Ще се спра на тях друг път. Употребата, която имах наум в момента, ме затрудни. Оказа се, че да накараш мъртъв плъх да заприпка отново е по-трудно от онова, което бях направил на брат Роу — когато го накарах да се гмурне в калта на блатото, за да ми донесе кутийката. Трудно е да влезеш в кожата на плъх. Едва не се отказах, но после реших да се съсредоточа върху усещането за глад и ето че гризачът помръдна в шепите ми. Излиза, че смъртта не е достатъчна, за да отклони мислите на един плъх от следващото му ядене. След като се убедих, че контролирам зверчето, го избутах през отвора във вратата.
Тъмничарят услужливо беше закачил фенера си на една кука, преди да се наведе за моя часовник, и на неговата светлина аз пратих плъха на разузнаване.
Клечах в малкото мозъче на гадинката и ѝ обяснявах как да прегризе каишката, с която ключовете бяха вързани за колана на тъмничаря. После накарах плъха да довлече връзката при мен. В добрите затвори вратите на килиите не се отключват от вътрешната страна, но всяка система за сигурност си има недостатъци. Оставих плъха да си умре отново и излязох в коридора — свободен след дългите часове в зандана!
Стомахът ми се бунтуваше, но не като на умирачка. Виеше ми се свят, втрисаше ме по малко, но когато посягаш към некромантството, си плащаш. Ако някой ме беше отровил, значи не си беше свършил работата добре.
Запуших устата на тъмничаря с парцал и го заключих в килията си. Хвърлих поглед в другите килии и установих, че дядо ми явно не си пада по затварянето на хора. Което означаваше, че или екзекутира провинилите се своевременно, или управлява земята си милосърдно.
Тръгнах бавно към масата на тъмничаря. Прозорче в тавана над нея пропускаше лунна светлина. Беше късно, но едва ли след полунощ. Имал бях време да мисля, продължавах да мисля и сега. Ако аз исках да отровя враговете си, нямаше да си губя времето с трийсетина стражи. Не, бих се опитал да опразня трона и да хвърля в хаос целия замък. Но отровата не е най-подходящият метод, нито най-лесно осъществимият. Кухните се охраняват добре, а готвачите са проверени хора, те и дворцовият бръснар по правило са най-лоялни към господаря си. Пресните плодове и зеленчуци е трудно да подправиш с отрова. Сушените продукти се купуват на едро и предварително и се съхраняват в заключени килери.
Излязох от тъмницата. Още бях със стражарската си униформа, а самотният колега на изхода услужливо ми позволи да фрасна главата му в стената. За жалост не е лесно да скриеш лице с белег като моя. Дори постоянно да въртиш глава, все някой ще види грозния ти профил. Открих един прозорец и се изнесох към покривите.
Седях с гръб към големия комин, изпружил крака върху теракотените плочи на централния покрив, и размишлявах.
Отровата не е била в плужеците… пардон, в охлювите. От тях не бях ял. Значи в ориза. Но да отровиш ориз? Мият го, варят го, отцеждат го… всичката отрова би изтекла в канала. Значи е бил шафранът. Но подправките ги купуваха от кораби на случаен принцип — който се случи на котва в пристанището и носи съответния товар в трюма си. А конкретно шафранът беше адски скъп, по-скъп от златото… колко често домакинството на замъка купува такава подправка, за да попълни резервите си? И колко кораби товарят шафран? И какъв пазар има за тази свръхлуксозна стока изобщо? Като събереш всички тези фактори… каква е вероятността да… и до какъв извод водят? Даже от мисълта за необходимите изчисления ме заболя главата.
Каласади!
Плъзнах се по наклонения покрив, като се надявах да не разместя плочите. Стигнах до широкия каменен улук и пропълзях покрай него — търсех място, където е добре укрепен. Имах редица амбиции за царуването си, но нито една не включваше то да завърши във вид на кървава каша след кратък полет от двайсет метра височина. Чувах приглушени гласове от няколко различни посоки, чувах въздишките на океана, прибоя на вълните под скалите, чувах и неуморното скърцане на нощните насекоми, които тормозеха Конски бряг.
Замък Утрен се пече под южното слънце през по-голямата част от годината. Зимите понякога са бурни, но рядко са студени. Нищо чудно в земите около замъка да има старци, които никога не са виждали сняг. Като резултат от мекото време прозорците са големи, а капаците са широко отворени от ранна пролет до късна есен. Стиснал здраво каменния улук и подврял крак под последния ред плочи, аз увиснах надолу с главата и погледнах през един от високите прозорци на голямата зала.
В далечния край на дългата маса бяха сервирани прибори от кристал и сребро. Стенни аплици горяха с бездимно масло и огряваха приветливо залата. Слуга донесе три гарафи, две с бяло вино и една с червено. Дворцови стражи с лъскава униформа стояха на шест позиции покрай стените на залата.
Слугата излезе. Минутите се точеха бавно. Кръвта се стече в главата ми, иглички боцкаха очите ми, пръстите ми върху каменния улук започнаха да изтръпват. Чух в двора отдолу шум, който бързо прерасна във врява. Реших да не мърдам и скоро всичко утихна отново.
