ИЗ ДНЕВНИКА НА КАТЕРИН АП СКОРОН
26 март, година 99 от Междуцарствието
Ренатският лес. Късно следобед.
Помислих си, че бих могла да напиша нещо за Хана, ако дойда на гроба ѝ. Сарет казва, че нося дневника си навсякъде и не мога да дишам без него. Че хората, които водят пълноценен живот, нямат нужда постоянно да го записват на хартия, защото са заети с истинските неща. Но Сарет не е напускала Висок замък от цяла година и докато бебето ѝ изсмуква млякото, аз седя в Ренатския лес с чудовища!
Има едно, което е високо поне три метра, устата му е пълна със заострени зъби, очите му са котешки. Отначало поглеждаше към мен, но сега само дялка парче дърво, не с нож, забележете, а с черния нокът на гигантския си пръст. Пръстът му е дебел колкото моята китка.
Второто чудовище всъщност е малко момче. Кльощаво, полуголо и цялото на шарки в червено и черно, като вълни или пламъци. Търчи от храст на храст, опитва се да се скрие от мен и постоянно ме наблюдава с големите си черни очи. Когато тича, закривените му черни нокти се виждат.
Нарочно мисля за странични неща. Защото не искам да мисля за онова, което каза Йорг.
Малкото чудовище се казва Гог. Казва, че името му го бил дал Йорг, кръстил го бил на онези великани от библията. Обясних му, че ако е така, трябва да има и Магог. Момчето изведнъж се натъжи, а в гората изведнъж стана много горещо, все едно сме в разгара на лятото.
— Какъв искаш да станеш, като пораснеш, Гог? — попитах го, за да отвлека мислите му от онова, което го беше разстроило.
— Искам да стана голям и силен — каза той. — Искам Йорг да е доволен от мен, да е щастлив. Искам и аз да съм щастлив, а Горгот вече да не е нещастен. — И погледна към голямото чудовище.
— А за себе си какво искаш? — попитах го.
Той ме погледна с огромните си черни очи.
— Искам да ги спася. Както те спасиха мен.
Хората на Йорг сякаш изобщо не са зарязвали пътя. Бандити, а не кралска свита. Сър Макин, който уж бил истински рицар, е мръсен като останалите. Бронята му е покрита със засъхнала кал, а самият той вони отвратително. Но въпреки това е чаровен, със или без мръсотията. Той поне е възпитан.
Онзи, на когото викат Кент Червения, се опитва да бъде любезен: милейди това, милейди онова, кланя се на всяка крачка. Много е смешен. Когато му благодарих, че ми е донесъл вода, горкият се изчерви като домат. Май вече знам как се е сдобил с прякора си.
Когато не ми прислужва, Кент седи облегнат на едно дърво и дялка с черния си нож. Дялка фигурка на вълк. Вълкът сякаш се измъква от парчето дърво, зъби се на света. Кент спомена, че навремето бил дървар. Отдавна.
Има и едно момче, Сим. Лицето му е с много нежни черти, като на онзи актьор, който изнесе представление в замъка преди седмица. Изглежда добричък, но е много стеснителен. Не ми говори, но на няколко пъти го хващам да ме гледа скришом. Той е най-чистият от всичките. Не ми прилича на голям боец. И е толкова кльощав, че не знам как се оправя с меча.
Виж, сър Макин може да се бие, знам го. Помня как изпоти сър Гален, когато бащата на Йорг ги изправи в двубой един срещу друг. Моят Гален щеше да го победи обаче, така мисля. Може би точно затова Йорг бутна дървото на Сагеус. Да спаси сър Макин.
Другите двама, онези, които Йорг заръча на Кент Червения да държи под око, са си убийци от главата до петите. Вижда се по погледа им. Единият е гигант, казва се Райк, висок е почти колкото голямото чудовище и е широк като славянски борец. Непрекъснато изглежда ядосан на нещо. Другият е по-стар, на петдесет може би, кльощав, жилест, със сива четина по лицето и сбръчкан като Хана. Казва се Роу и очите му са добри, но има нещо в него, което ти казва, че очите му лъжат.
Седя си аз тук и дращя с перото по страницата, описвам парцаливите разбойници, защото ръката ми не иска да последва Йорг, нито да запише подозренията ми къде е отишъл и защо, още по-малко иска да облече в мастило думите, които се блъскат в главата ми.
Знам, че се опитах да пробода Йорг, но го помня като насън. Сякаш хем знаех какво прави ръката ми, хем не знаех. Не исках да чуя болката му, нито да видя кръвта му. Не помня кога съм взела ножа. Казвах си да спра. Но не спрях.
А сега. Ако брат Глен беше тук. Бих искала да чуя болката му и да видя кръвта му. Не бих си казала да спра. Но бих спряла. Защото за пръв път от много време главата ми е ясна, мислите са си мои и не съм убиец.
27 март, година 99 от Междуцарствието
Ренатският лес. Предобед. Вятър в короните на дърветата.
Сър Макин крачи напред-назад. Не го казва, но се тревожи за Йорг. Преди час видяхме конен патрул да минава в галоп между нивите. Сигурно мен търсят. Сър Макин каза, че колкото повече стражи търсят мен, толкова по-малко ще се пречкат на Йорг в замъка.
Онзи големият. Огромният по-точно, Райк. Все повтаря, че трябвало да тръгват. Че Йорг или са го заловили, или е мъртъв. Кент казва, че Йорг им помогнал да избягат от тъмницата и че ако сега са го хвърлили в същата тъмница, било редно те да го освободят на свой ред. Дори сър Макин казва, че това е лудост.
Нощта беше студена и шумна. Предложиха ми плащовете си, но по-скоро ще умра от студ, отколкото да се завия с тези миризливи неща, по които пълзят всякакви гадинки. В гората всичко се движи нощем, цвърчи, кряка или шумоли в опадалите листа. Когато се събудих, онова момче, Сим, стоеше до дървото край мен и ме гледаше.
Закуската беше корав хляб и пушено месо. Хич и не попитах от какво животно е месото. Изядох го. Коремът ми така къркореше, че сигурно всички го чуваха.
Йорг се върна. Сега хората му са по-уплашени, отколкото когато мислеха, че е пленен или мъртъв. Той изглежда ужасно, косата му е разрошена и слепнала от кръв, погледът му не се задържа върху нищо, краката не го държат. По ръцете му има кръв до лактите, ноктите му са изпочупени, два липсват.
Макин му каза да поспи и Йорг издаде онзи ужасен звук. Боя се, че може и да е било смях. Казва, че повече никога нямало да заспи. Никога. И аз му вярвам.
Постоянно крачи, удря клоните, блъска се в разни неща. Казва, че е отровен.
— Не мога да ги почистя — каза по едно време и ми показа ръцете си. Изглеждат така, сякаш е прежулил кожата си от търкане.
Попитах го какво става и той каза следното:
— Пропукан съм отгоре-додолу и съм пълен с отрова.
Плаши хората си, плаши и мен. Очите му избягват най-вече мен. Очите му са червени от плач, но сега той не плаче, само хлипа почти без звук.
Баба Лусин полудя. Тя е някъде на шейсет, дребна, пухкава, всички я обичахме. А после един ден заля с вряща вода камериерката си. Заля я, после откачи, бълваше детски стихчета в скороговорка и се хапеше до кръв. Лекарят на татко я прати в Тар. Каза, че там имало алхимик, чиито отвари можело да я излекуват. А ако отварите не помогнели, онзи имал и други методи. Каза, че онзи човек, Лунтар, можел да маха парчета от мозъците на хората, докато не останело само здравото.
Баба Лусин се върна с карета след два месеца. Усмихваше се, пееше и можеше да разговаря за времето. Не беше старата баба Лусин, но иначе изглеждаше приятна старица и спря да залива слугини с вряла вода.
Не искам нещо такова да сполети Йорг.
Йорг е казал на хората си да ме убият и някои от тях, изглежда, нямат търпение да се заемат с тази задача. Райк особено. Но сър Макин каза, че Йорг не е на себе си и да ме оставели на мира.
Йорг повтаря, че трябвало да убие и Сарет. Че би било проява на милост. Упорит е. Наложи се Кент и Макин да го повалят със сила, иначе беше готов да хукне обратно към замъка. Сега лежи на земята и ме гледа. И непрекъснато ми обяснява какво правели на хората в занданите на баща му. Не може да е вярно, нито дума. Прилошава ми само като го слушам. Стомахът ми се надига и усещам вкус на повръщано в гърлото си.
Йорг се напика. Имам чувството, че не вижда гората около нас, а нещо съвсем друго. Гледа втренчено, после започва да пищи или да се смее, ей така, изневиделица.
И все говори за нашето бебе. Още го наричам „наше“. По-добре така, отколкото да призная, че брат Глен ме е насилил. И постоянно повтаря, че той е убил бебето, макар този грях да е мой и аз ще горя в ада заради него, а не Йорг. Казва, че е убил бебето със собствените си ръце. А сега плаче. Значи все пак са му останали сълзи. Реве с глас, лицето му е омазано със сополи и прахоляк.
— Държах го, Катерин, пухкаво бебче. Толкова мъничко. Невинно. Ръцете ми помнят формата му.
Не мога да го слушам повече.
Казах на сър Макин за Лунтар и как да стигнат до Тар.
Ето какво каза Йорг, докато го връзваха за коня му:
— Ние не сме спомени, Катерин, ние сме сънища. Всички ние. Всяка част от нас е сън, кошмар, пълен с кръв, повръщано, скука и страх. И когато се събудим… умираме.
Когато поведоха коня му, той започна да ми крещи, но това беше за предпочитане пред казаното преди, беше и по-смислено:
— Сагеус е отровил и двама ни, Катерин. Със сънища. Бърка в главите ни, дърпа нишките, които ни карат да танцуваме, и ние танцуваме. Всичко е било лъжа. Всичко.
Минах през нивите, излязох на Римския път и тръгнах към Висок замък. Вървях сама, докато един патрул не ме откри и не ме върна обратно. Казвам „обратно“, а не „у дома“.
Вървях, а думите на Йорг звучаха в главата ми, отново и отново, сякаш ме беше заразил с лудостта си. Мислех за сънищата, които ме спохождат напоследък. Имам чувството, че и преди съм чувала да наричат Сагеус „сънен вещер“, но този факт незнайно защо е убягвал от вниманието ми. Не че съм го забравила, просто съм спряла да го виждам. Точно както не съм видяла ножа, който съм взела, за да убия Йорг.
Сега го виждам.
Езичникът е бил в главата ми. Знам това. Писал е неща там, от вътрешната страна на черепа ми, върху очните ми ябълки, точно както е нашарил с текст собствената си кожа. Трябва още да помисля върху това. Да го разнищя. Тази нощ ще си изсънувам крепост и ще спя зад стените ѝ. Тежко и горко на онзи, който дойде да ме търси там.
Войниците ме преведоха през Римската порта. Пресякохме реката по Моста на промяната, в Долния град, водите аленееха с изгрева. Веднага разбрах, че се е случило нещо ужасно. Целият град беше притихнал, сякаш някаква ужасна тайна пълзеше по улиците му като отрова по кръвоносни съдове. Капаците на прозорците — отворени да пуснат зората — се затваряха един подир друг.
Камбана биеше във Висок замък, биеше ли, биеше, не млъкваше. Желязната камбана на покривната кула. Качвала съм се горе да я видя, но не я бях чувала да бие. Знаех, че е тя обаче, само тя може да извади такъв остър, кух звук. Отговаряше ѝ дълбокият глас на друга камбана, онази на градската църква.
Попитах войниците, но те не ми казаха нищо, не дръзнаха да предположат дори. Не ги познавах, не бяха от дворцовата стража, а от армията, която се беше включила в издирването ми.
— Баща си ли е убил? — попитах ги. — Убил ли го е?
— Търсихме ви цяла нощ, милейди. Не знаем какво е станало в замъка. — Сержантът наведе глава и свали шлема си. Беше по-стар от очакваното, уморен, едва се крепеше на седлото. — Рано или късно ще разберем.
Вледених се от нова мисъл. Това трябваше да е. Йорг е убил Сарет. Защото е заела мястото на майка му до Олидан. Знаех, че ме водят при нея, студена и бяла, положена в гробницата на Анкратите. Прехапах устна, мълчах и чаках конете да изминат разстоянието, което ме делеше от окончателната истина.
Минахме през Тройната порта, копитата тропаха по калдъръма, конярчета притичаха да поемат юздите и да ми помогнат, сякаш бях някоя старица, която не може да слезе сама от седлото. Желязната камбана не спираше да бие, звук, от който те боли главата, а челюстите ти се схващат от стискане.
Някой беше запалил в двора смирна — дебела клонка димеше в поставка за факли до кладенеца. Ако мъката има мирис, то това е мирисът на смирна. И в Скорон палехме смирна, за мъртвите.
От прозореца високо над параклиса, между пулсациите на камбаната, чух плач. Женски глас. Сестра ми никога не беше плакала така, но въпреки това я познах, и страхът, който бе впил зъбите си в мен на Римския път, сега стисна в студен юмрук червата ми. Този плач, тази мъка, сурова като отворена рана, не можеше да е за Олидан.
