Отидох да посетя баба си в покоите ѝ. Вуйчо Робърт ме беше предупредил, че на нея годините ѝ тежат повече, отколкото на дядо.
— Вече не е същата като преди — каза ми той. — Но понякога умът ѝ се избистря.
Кимнах и понечих да тръгна. Той ме хвана за рамото и каза:
— Бъди добър с майка ми.
Дори сега ме мислеха за чудовище. Имаше време, когато се опитвах да създам легенда, да внуша страх на онези, които можеха да застанат срещу мен. Сега бях довлякъл тази легенда в дома на майка си.
Една слугиня ме заведе в стаята и ме настани на удобен стол срещу този на баба.
От всичките ми роднини в замък Утрен баба имаше най-силна прилика с майка ми. Нещо в линията на скулите и формата на черепа. Седеше прегърбена, на коленете ѝ беше преметнато одеяло, макар денят да беше горещ. Изглеждаше по-дребна, отколкото я помнех, и не само защото аз бях пораснал от първата ни среща. Изглежда, се беше затворила в себе си след смъртта на дъщеря си, сякаш да се скрие от очите на един свят, който внезапно е станал враждебен.
— Помня те като малко момче. Мъжът, който седи пред мен сега, не познавам — каза баба. Погледът ѝ се местеше по мен, сякаш търсеше нещо познато.
— И аз чувствам същото, като се видя в огледалото, бабо. — А кутийката на кръста ми, прибрана в кадифена кесия, тежеше ужасно. „Изобщо не се познавам.“
Поседяхме в тишина.
— Опитах се да я спася. — Можех да кажа и повече, но думите не идваха.
— Знам, Йорг.
И тогава разстоянието помежду ни се стопи, разговорихме се за минали години, за по-щастливи времена. Прозорецът към света, който бях забравил, се отвори и видяното беше добро.
Мина време, аз седях на пода в краката ѝ, прибрал колене към гърдите си и обхванал ги с ръце, а старата жена изпя песните, които мама бе свирила преди години в музикалната стая на Висок замък, по черните клавиши и белите. Баба сложи думи към музиката, която помнех, но не можех да чуя, седяхме си, а сенките се издължаваха и слънцето изпадна от небето.
По-късно, когато уютното мълчание се проточи и аз реших, че баба е заспала, станах тихичко и тръгнах към вратата. Стъпвах на пръсти да не я събудя, но щом докоснах дръжката, баба проговори зад мен:
— Разкажи ми за Уилям.
Обърнах се и я видях да ме гледа с по-бистър поглед отпреди, сякаш случаен вятър е раздухал воалите на старостта и е разкрил, макар и само за миг, предишния ѝ образ, образ на силна и умна жена.
— Той умря. — Само това успях да кажа.
— Уилям беше изключително дете. — Тя сви набръчканите си устни, гледаше ме, чакаше.
— Те го убиха.
— Ти беше много малък, когато дойдохме да ви видим във Висок замък, може и да не помниш. — Загледа се в огнището, сякаш пламъците бяха запечатали някакъв спомен. — Уилям. Имаше нещо свирепо в това дете. Има го и в теб, Йорг, но в по-малка степен. Замесени сте от едно тесто, едновременно корави и умни. Държах го в скута си и разбрах, че ако си позволи да обикне някого, мен или друг, ще го обича до гроб. А ако някой го ядоса… никога няма да му прости. Може би е било неизбежно да сте такива. Може би това е неизбежният резултат, когато мъж и жена, всеки силен посвоему, но коренно различен от другия, се съберат и създадат деца.
— Когато го убиха… — Светкавиците ми бяха показали три бързи последователни образа. Носеха го. При първата светкавица той гледаше към тръните, към шипката. Към мен. Нямаше страх в очите му. При втората го държаха за краката. При третата разбиха главата му в километричен камък, алени парчета череп сред русите къдрици. „Моят малък император“, така го наричаше мама. Русата нишка на императорската кръв в един двор, пълен с тъмнокоси Анкрати.
— Кого, казваш, са убили, миличък?
— Уилям — подсетих я аз, но годините я бяха затиснали отново и тя ме виждаше през призмата на твърде много дни.
— Ти не си Уилям — каза тя. — Навремето познавах едно момче с това име, но не си ти.
— Не съм, бабо. — Приближих се, целунах я по челото и си тръгнах. Миришеше като мама, същия парфюм. Нещо в уханието опари очите ми, така ги опари, че едвам намерих вратата в полумрака.
Дадоха ми стая в източната кула, с изглед към морето. Луната скицираше с отблясъци всяка вълна, а аз седях до късно и слушах въздишките им.
Пак си мислех за пианото на мама, за музиката, която помнех в образи, но не можех да чуя. Виждах ясно пръстите ѝ по клавишите, сянката, която хвърляха ръцете ѝ, мекото движение на раменете. И за пръв път, откакто се бяхме качили в онази карета, немите ноти на маминото пиано стигнаха до мен. По-тихи и по-недоловими от песента на меча, но по-живи и по-важни.
Минаха два дни, преди граф Ханса да ме повика в тронната си зала, просторно помещение на гърба на замъка, където гигантски кръгъл прозорец от строителско стъкло предлага Средното море на длан, да го гледаш и да се дивиш на менливите му отсенки. Изправих се с лице към стареца и с гръб към далечните вълни, поруменели под ласката на залязващото слънце; плисъкът на прибоя подчертаваше човешките мълчания.
— Стоим в дълг пред теб, Йорг — каза дядо.
