— Всъщност поговорката гласи да се пазиш от гърци, но иначе смисълът се е запазил. — Фекслър се намръщи. — Ти носиш нещо, което ме интересува. А и в теб има повече, отколкото се вижда с просто око. Не всеки ден бойно поле слиза по стълбите ми.
— Бойно поле?
— Ти си възел, където се срещат две противоположни форми на енергия, младежо — една тъмна и една светла. Има си научни термини за тях, но тъмна и светла също стават. Ако някой не направи нещо по въпроса, скоро те ще те разкъсат. Буквално. Това е експоненциален процес, краят ще бъде внезапен и страшен.
— И ти знаеш това, защото?… — Погледът ми се върна към пръстена.
— Приеми го като житейски урок, Йорг. Погледнеш ли в нещо, и то поглежда в теб. Пръстенът сканира мозъка ти до най-малките подробности.
Стиснах челюсти. Не ми харесваше да ме мерят и класифицират.
— Ясно. Но не си открил онова, което търсиш, нали? Открил си нещо неочаквано.
— Знаеш какво търся. — Фекслър се усмихна. — Ще бъдеш ли така добър да го покажеш на пръстена?
Извадих кутийката със спомените си. Имах чувството, че трепери в ръката ми. Пръстенът прилепна към нея като магнит. За миг образът на Фекслър запулсира с ярка светлина.
— Интересно — каза той. — Грубовато, но хитроумно. Забележително дори.
Кутийката и пръстенът се разделиха, явно бяха приключили каквото там са имали да свършат. Фекслър ме прониза с напрегнат поглед.
— Аз мога да ти помогна, момче. Огън и смърт са забили дълбоко куките си в теб. Наречи го магия. Не е магия, но ще ни е по-лесно, ако го наречем така. Раните ти, те са като котва за заклинанията. Две заклинания и всяко се опитва да те издърпа във владението, от което е дошло. Само по себе си всяко от тях е достатъчно силно да те потопи, да те промени, да те лиши от човешкия ти облик. Разбираш ли какво ти говоря?
Кимнах. Феракинд и Мъртвия крал ме чакаха, всеки в своя си ад.
Фекслър сведе поглед към кутийката, която стисках здраво.
— Спасява те единствено фактът, че тези две сили са в противоборство. Но рано или късно, по-скоро рано, това противоборство ще те разкъса.
Чакаше да проговоря, да го моля за помощ. Мълчах и го гледах.
— Мога да ти помогна — каза той накрая.
— Как?
Той се усмихна нервно.
— Всъщност вече го направих. Свързах и двете сили към тази твоя интересна кутийка. Тя е много по-силна от теб. Може да издържи безкрайно по-дълго. И докато държи, процесът би трябвало да прекъсне. Никоя от двете сили не ще пусне корените си по-надълбоко в теб, нито ще те привлече по-навътре във владението си.
— А ти какво искаш в замяна на този… дар?
Фекслър махна с ръка, сякаш намираше въпросът ми за дразнещ.
— Важно е да запомниш едно, Йорг от Анкрат. Не отваряй кутията. Отвориш ли я, всичко, което направих, ще се развали. Отвориш ли я, край с теб.
Завъртях кутийката в ръка.
— Пандора е имала такава.
Вдигнах очи към Фекслър, знаех, че той ще схване шегата, но него го нямаше. Няколко минути минаха в тишина, аз стоях сам в мазето, претеглях в ръце кутийката и пръстена. Измъкнал бях доста повече от трите обещани отговора, но сега имах стотици нови въпроси, които да задам на призрака. Много повече, отколкото преди да сляза в мазето.
— Върни се — извиках като последния глупак.
Призракът не се върна.
Пъхнах пръстена в джоба си. Виждаше ми се странно, че мърморкото бе предпочел мен пред другите, които бяха идвали да го навестят. Явно ме намираше за по-интересен от тях. И така да е, пак ми се виждаше странно. Вуйчо Робърт не беше споменал да е получавал дарове от призрака, нито смислени отговори на въпросите си. Фекслър искаше нещо от мен. Нещо лично. Онази нервна усмивка, точно преди да изчезне, по нея бях познал, че иска нещо. Вярно, беше мъртъв от хиляда години, беше Строител, или историята на Строител, записана в машина от бурми и магия, но преди всичко беше човек, а човеците аз ги познавах. Искаше нещо… нещо, което не можеше да си вземе сам, и мислеше, че аз мога да му го дам.
Още се чудех дали смъртта все пак не мами и него, призрака. Не ни е писано да живеем вечно, нито да съществуваме в самота. Живот без промяна не е живот. Призракът под връх Хонас се беше съгласил с мен за това. Може би Фекслър Брюс не можеше да го изрече в прав текст, може би единственият достъпен за него начин да го признае беше този — да ми предложи дар. И да се надява, че аз ще му помогна на свой ред. Искаше нещо, това знаех със сигурност. Всички искат нещо.
Трябваше да помисля върху това. Фекслър беше творение на машината и зависим от нея. Дядо нямаше да ми благодари, ако съсипех източника му на прясна вода, нямаше да ми благодарят и нещастниците, които щяха да заемат мястото ѝ и да изпомпват на ръка водата за фонтаните. Фекслър може и да си беше отишъл, но двамата още не бяхме приключили един с друг.
