Стрелите намираха неизменно целта си — и как иначе при толкова много мишени, струпани нагъсто. Стрелците на принца, изтеглени по другия фланг, на четвърт миля от нашия, ако не и повече, не можеха да направят нищо. „Познай себе си“, казва Питагор. Но той е бил човек на числата, а на такива не може да се вярва. Сун Дзъ ни казва друго: „Опознай враговете си.“ Бях изгубил мъже, чиято загуба не можех да си позволя, но благодарение на тях знаех всичко за разположението на вражеската армия.
Дори да бяха по-близо, стрелците на принца трудно щяха да ни уцелят сред скалите и дългите утринни сенки.
Още един залп, и още един. Стотици падаха жертва при всеки, някои мъртви, други ранени. Добре беше, че има ранени. Понякога ранените са по-полезни от мъртвите. Ранените представляват проблем. Ако им позволиш.
Пешаците ни атакуваха поединично и по двама, после в групи по няколко, а зад тях прииждаше потоп като вълна, която се разбива и залива пясъка.
— Целете се добре — извиках аз.
Пореден залп. Само един от авангарда падна, пронизан в бедрото.
— Мамка му! Целете се добре!
Още един залп и нито един от авангарда не падна. Смъртта вилнееше в задните редици, в мелето на хаоса. Един от моите на всеки двайсет от техните. Кофти залог. Ако бяхме успели да изстреляме десет залпа, преди врагът да ни достигне, можехме да убием три хиляди мъже. Изстреляхме шест.
— Бъдете готови да тичате — извиках.
— Това ли ти е планът, Йорг? — При желание лицето на Макин можеше да издигне изненадата до безпрецедентни нива на изразителност. Тайната беше във веждите.
— Готови — повторих аз. И да имах план, той беше по-скоро символичен, тъничка нишка, която изтеглях педя по педя. И нишката, която държах, ми казваше: „Бъди готов да си плюеш на петите.“ Сун Дзъ ни учи, че ако врагът ни превъзхожда във всички отношения, най-добре е да сме готови за бягство.
— Ако това е тъпият ти план — каза Макин и преметна лъка на рамото си, — трябваше да го приведем в действие още преди две седмици.
Първият вражески войник стигна до мен, лицето му синьо-червено от тичане по баира.
Катерин Ап Скорон изпълва нощите ми. Повече, отколкото е здравословно. И всичките ми сънища с нея са тъмни. В някои от тях се появява Чела, идва директно от некромантските зали под връх Хонас, подла и съблазнителна. Усмихва се вещо, сякаш да каже, че ме познава до дъното на прогнилата ми сърцевина, после лицето ѝ започва да се гърчи, стегнатата плът омеква на гнили вълни и приема формата на Катерининото лице.
Мъртвото дете също се явява неканено в сънищата ми, идва и си отива, стиснало в алени ръце медната кутия с гравираните тръни. Идва под различни имена. Най-често като Уилям, но не е братчето, което познавах. Ала неизменно следва Катерин, призова ли я в леглото си, понякога ми се явява окървавено, убито току-що, друг път — посивяло от напреднало разложение.
Гадаенето по сънища е тъпа работа, но да вкусваш чужди сънища от първа ръка сигурно е забавно. Да изковаваш сънища като оръжия или окови и да ги насъскваш срещу жертвата си не може да е скучно занимание. И определено създава доста работа на един конкретен сънен вещер.
Баща ми си мислеше, че Сагеус му служи. Сигурно си мисли, че е отпратил Сагеус, след като аз скърших силата му във Висок замък, и сега навярно принцът на Стрела си мисли, че Сагеус работи за него. Но също като Корион, като Мълчаливата сестра и другите, пръснати из империята, Сагеус вижда себе си като играч в сянка, който мести крале и графове, барони и принцове по дъската. Винаги съм мразел да ме местят. Принцът на Стрела също ми се стори човек, когото трудно ще помръднеш против волята му, но тепърва ще видим кое как е.
Сагеус вече на два пъти получи неприятен урок да не праща свои изродчета в съня ми. Мисля, че всеки провал отнема от силата му. Отказал се е да ме тормози по този начин, това знам със сигурност. Детето не е негово творение. Ако беше, щях да разбера.
Ала ме наблюдава. Стои по краищата на съня ми, мълчи и се надява да остане незабелязан. Преследвал съм го до ръба на будния свят, хващал съм го за гърлото и съм падал от леглото, стиснал възглавницата. Веднъж съм напипал ножа в съня си. Резултатът — перушина навсякъде. Поганецът ме побутва лекичко, неусетно почти, а дори най-лекият допир може да предизвика диаметрална промяна в посоката, ако е приложен дълго време преди ключовото събитие. Сагеус се опитва да ме насочва, опитва се да насочва всички нас, пръстите му са бързи и леки като паяци, плете с тях тънки нишки, придърпва ги лекичко и накрая властта, към която се стреми, ще му бъде поднесена на тепсия, случайно сякаш, по каприз на съдбата.
Учителят Лундист и Сун Дзъ са моят пътеводител във войната. Баща ми може да е екзекутирал Лундист седмица след като аз избягах от Висок замък, но онова, което съм научил от стареца, ще остане с мен много по-дълго от суровите уроци, с които Олидан Анкрат наказа сина си.
