„Войната е измама“ — казва ми Сун Дзъ от страници жълти като жълтеница, сухи като пясък. Войната е измама, но какъв шанс имам аз да измамя когото и да било? В замъка ми има шпиони, в сънищата ми — наблюдатели. Казват, че в гроба човек най-сетне остава насаме със себе си, но аз подозирам, че и там е трудно да опазиш тайните си в нашето болно време.
Затова използвам каквото имам. Медна кутия със спомени. Спомени толкова ужасни, че не смея да ги държа в себе си. Имам кутията и я използвам. Преди време открих, че притисна ли я до челото си, толкова силно, че гравираните тръни да се отпечатат по кожата, тя ще открадне от съзнанието ми спомен, мисъл, план, онова, за което мисля в момента. Така планът става недостъпен за Сагеус и другите като него и в същото време е на сигурно място. На мен ми остава само беглото усещане, че съм имал добра идея, знам и къде да я намеря отново, когато ми потрябва.
Стиснеш ли силно кутийката в ръка, усещаш тъмните ръбове на ужаса вътре, ръбове, които те режат, горят. Болката се просмуква през метала, лишена от съдържание, сурова и студена, а заедно с нея, ако знаеш как, ако си му хванал цаката, можеш да извлечеш нишката на своя план, който си съхранил на място, недостъпно и за най-вещия шпионин. И ако успееш да изненадаш врага си, собствената ти изненада е една съвсем приемлива цена.
Първият човек, когото убих, откакто бях навършил осемнайсет, свърши повечето работа вместо мен. Да изминеш на бегом двеста метра каменист баир с тежка ризница на гърба не е лесно. Войникът си беше полумъртъв от изтощение, на ръба на припадъка, като онази старица на пазара, която така и не се вдигна, след като видя Горгот за пръв и последен път. Вдигнах меча си и той се наниза на него, точка.
Вторият си замина по подобен начин, с малко повече помощ от моя страна — не благоволи да се наниже сам, затова се наложи аз да го мушна. В битка мушкането носи много по-чиста смърт от рязането. Освен ако не те мушнат в корема, разбира се, тогава ти предстои неприятно изчакване, докато червата ти загният хубаво и смъртта те отнесе в агония няколко дни по-късно.
Третият, висок и брадат, прие двата трупа в краката ми като намек и намали за двубой. Още по-разумно би било да изчака другарите си, които пъхтяха по баира, но вместо това той ме нападна ожесточено с големия си меч, нищо че едва си поемаше дъх от усилието. Отстъпих назад да избегна съсичащата дъга, после замахнах на свой ред и му резнах гърлото. Той се завъртя, опръска с артериална кръв другарите, които така и не беше изчакал, спъна се и падна на камънака. Ако не сте го виждали с очите си, няма да повярвате колко надалеч пръска кръвта, ако сте срязали артерията където трябва. Чудо е, че не усещаме това гигантско налягане в телата си, чудо е, че не експлодираме от напъна.
В този момент трябваше да се обърна и да избягам. Такъв беше планът в края на краищата. Собственият ми план. А и мъжете от Стража вече бяха преминали в отстъпление, следвайки моите заповеди. Вместо това аз настъпих, промуших се бързо между двама опръскани с кръв войници, които отскочиха от фонтана на брадаткото. Описах осморка с меча си, първо наляво, после надясно, и двамата паднаха със срязани ризници, натрошена ключица отдясно, дълбока порезна рана на гърдите отляво. Атаката не би трябвало да повали и двамата, но ето че се получи — явно четирите години усилни тренировки с меча не бяха отишли съвсем напразно.
Двамцата още се гърчеха на земята и крещяха от болка, когато повалих шестия си — още един задъхан смелчага, който бързаше да влезе в бой след усилното изкачване. След като приключих с него, се обърнах и хукнах назад. Бързо се откъснах от преследвачите си и напрегнах мускули да настигна своите.
Мъжете от Стрела нямаха шанс да ни надбягат, но не можеха да зарежат преследването — направеха ли го, ние пак щяхме да ги засипем със стрели, затова тичаха упорито след нас. Капитаните им постъпваха правилно предвид обстоятелствата. Но по-правилно би било да върнат хората си при ядрото на армията и да оставят големите решения на главнокомандващия, който, ако не беше съвсем неопитен във военната стратегия, щеше да премести стрелците си и да оформи с тях защитен фронт. От друга страна, принцът на Стрела може би виждаше нещата по различен начин, може би нямаше нищо против да прати няколко хиляди войници по баира, а основните си сили да съсредоточи върху Призрачния.
След няколко минути настигнах Макин, като изпреварих окъснели мъже от Стража, чиито крака не споделяха ентусиазма на моите. Хобс, командирът на Стража, тичаше редом с Макин, там бяха и капитаните му — Харолд, Стод и старият Кепен, който преди години съвсем благоразумно беше отказал да изпълни заповедта на предишния си командир и да скочи във водопада Рало. Казах, че командирът на Стража „тичаше“, но ще е по-точно, ако кажа, че ходеше бързо.
— Прати четири отделения на онези била — казах аз. — Да отстреляме още няколко стреляни.
— И когато армията ги настигне? — попита Хобс.
— Ами, ще си плюят отново на петите.
