— Те поне ше си починат — рече Кепен и изплю гъста храчка на камънаците в краката си.
— И ти ще си починеш, старче — ухилих се аз. — Щото мисля да оставя точно твоите отделения.
— Да бех скочил — измърмори той, поклати глава и вдигна високо лъка си. Вятърът изплющя в червената маркировъчна панделка. Мъжете от отделенията му се събраха бързо и хукнаха след него към билата.
— Убаво тичаме — чух го да казва в крачка, — ама накрая ше ни свърши планината и не знам накъде ше тичаме тогава. Некъде отвъд Ренар.
— Което, като си помислиш — каза задъхан Макин, — звучи доста разумно, да не кажа най-разумното предвид обстоятелствата. — От всички той изглеждаше най-зле. И как иначе, като от години разчиташе конят му да тича вместо него. Покатери се на един голям камък, изправи се и се загледа назад към долината. — Като гледам, поне три хиляди ни гонят. Ако не и четири.
— Принцът обича да играе на сигурно, като гледам — отбеляза Хобс и се почеса по главата. Косата му оредяваше, а сивото настъпваше. — Надявам се, че планът ви е адски добър, крал Йорг.
И аз така се надявах. Ако не беше Норлес и Гелет, мъжете от Стража отдавна да ме бяха зарязали. Фактите бързо се превръщат в художествена измислица, а когато художествената измислица прерасне в легенда, хората охотно приемат легендата за неоспорима истина. Невероятно, но факт. А може би с право ми вярваха, защото аз наистина превърнах в прах лорда на Гелет, якия му замък и славната му войска. Може би те бяха прави, а аз грешах — може би наистина бях скътал някакъв велик номер в малката медна кутия. Представа нямах.
Вярвате или не, само нея си имах, кутийката. Затова я притиснах силно към челото си, сякаш можех да избутам през костта спомена, който ми трябваше. Усещането е… все едно дълго и безуспешно си се мъчил да си спомниш нечие име, било е на върха на езика ти, а после изведнъж и без предупреждение името цъфва пред вътрешния ти взор. Само дето не е една дума, а много, заедно с плеяда от образи и сетивни усещания. Парченце от собствения ти живот, което временно си забравил.
Споменът ме изпълни изведнъж, отнесе ме далеч от студения баир, назад в годините. Изчезна Стражът, изчезнаха виковете на битката.
Хвърлих се към поредния захват, изтласках тялото си след ръката и пуснах последната си опора, преди пръстите ми да са се впили в следващата, преди да съм изгубил инерция. Катеренето е като религия, като искрена вяра, която не познава задръжките и не оставя нищо в резерв. Пръстите ми се забиха в пукнатината, острият ръб ме захапа, краката ми драпаха по грапавата скала, започнах да се плъзгам надолу, после меката кожа на обувките ми зацепи.
Има една скална кула в Матераците, която сочи към небето като показалеца на Господ Бог. Как се е появила, кой я е изсякъл в яката планинска снага, не знам. Имам една книга, която говори за вятъра, реките и леда, които оформили релефа на света в далечното минало, но на мен това ми звучи като детска приказка, скучна детска приказка. По-добре да говорим за демони на вятъра, речни богове и ледени гиганти, изпълзели от Йотенхайм. Тази приказка би била далеч по-интересна и също толкова правдоподобна.
Ръцете ме боляха, краката ми се схващаха, тялото ми беше извито в неудобна поза върху напукания камък, поемах си жадно дъх, крадях по някоя глътка от студения вятър. Казват да не поглеждаш надолу, но аз обичам да го правя. Обичам да гледам как отронените камъчета падат и изчезват в бездната. Мускулите ми горяха, вятърът крадеше топлинката ми. Имах чувството, че съм уловен в капан между огън и лед.
Кулата израства от широк хребет, където един от големите корени на планината стърчи между две дълбоки долини. От свлачищните склонове в основата на кулата до плоския ѝ връх, широк колкото да побере селяшка колиба, има повече от сто метра напукана скала, вертикална в по-голямата си част, на места издадена навън.
На трийсетина метра под себе си виждах корниза, където се бях срещнал с козата. Височините, до които една планинска коза е готова да се изкатери заради щипка зелена трева, не спират да ме удивяват. Сигурно имат някаква своя магия тези животинки, която компенсира липсата на пръсти. Изтеглил се бях през корниза и се озовах лице в лице с животинчето, дългата му муцуна обрамчена от два завити рога. Има нещо по-особено в очите на козата, което не можеш да видиш в очите на куче, на кон или на птица. Правоъгълните зеници. Сякаш козите не са от нашия свят, а са изпълзели от ада или са паднали от луната. Двамата поседяхме заедно, разглеждайки се с взаимно недоверие, докато аз чаках дишането ми да се успокои и животът да се върне в изтерзаните ми крайници.
Открих скалната кула още в първата си година като крал на Ренар и за цялото ми време на трона именно тази каменна игла беше най-амбициозният ми враг с най-големи шансове да ме затрие. Седем пъти се опитвах да я изкатеря и тя седем пъти ме победи, а аз не се отказвам лесно от плановете си.
