Веднъж Кодин ме попита защо се катеря и аз отклоних въпроса с някаква витиевата лъжа. Истината — за днес поне — беше, че когато бях малък, мама ни свиреше, на мен и Уилям. Свиреше ни на един инструмент под куполите на високата кула. Пиано. Вълшебство с клавиши в черно и бяло. Трябва да знаете, че с Уилям бяхме ужасни деца. Биехме се, заговорничехме, измисляхме всякакви щуротии и пакости. Но когато мама свиреше, млъквахме и слушахме омаяни. Помня всеки миг, помня дългите ѝ пръсти, които препускаха по клавишите толкова бързо, че се сливаха, помня как тялото ѝ се полюляваше в плен на музиката, косата ѝ се спускаше на дълга плитка по гърба, помня как светлината галеше дървената снага на инструмента. Но не мога да я чуя. Тя свири зад стъкло, затворена зад преградата на твърде много години, изгубих я, когато си тръгнах от всичко — от нея, от онази проклета карета и тръните.
Виждам, но не мога да чуя.
Когато се катеря, само тогава, увиснал на ръба на всичкото, хващам по някоя отделна нота. Като думи, така далечни и тихи, че ги чуваш, но не различаваш значението им… музиката стига до мен, почти. А за това съм готов да щурмувам и най-високия връх.
Осмата си атака на Колоната предприех в началото на лятото, малко преди принцът на Стрела да пресече границите ми, натоварен с плячка от завоеванията си в Нормарди и Орлант. Плячка и нови войски, между другото, защото лордовете на онези земи не се ползваха с обичта на народа си и принцът беше спечелил сърцата на обикновените хора още преди мъртвите им да бъдат положени в земята.
Тайната на катеренето е да се отдадеш докрай. По снагата на Колоната има места, които са толкова стръмни, че няма как да стигнеш до следващия захват, без да пуснеш предишния, а понякога трябва буквално да се хвърлиш през гладък участък от скалата. В такива моменти падаш, макар и нагоре, и ако пръстите ти пропуснат следващия захват, ще пропаднеш надолу, към камънака в основата на Колоната. В такова катерене няма половинчати мерки — залагаш всичко от себе си, цялото си бъдеще, при всяко решение. Човек може да изживее целия си живот по този начин, но лично аз не го препоръчвам. От друга страна, накрая всички умираме, но не всички сме живели. А катерачът, дори да умре млад, със сигурност е живял.
При дългото изкачване винаги идва момент, когато разбираш, че трябва или да се предадеш, или да умреш. Средно положение няма, пощада — също. Висях долепен до студения камък на двайсетина метра под върха слаб като дете, гладен като вълк, с разранени ръце и схванати мускули. За да оцелееш в планината, трябва да знаеш кога да биеш отбой. За да стигнеш върха, трябва да знаеш кога да не го правиш.
— Ако умра тук — прошепнах на скалата. — Ако падна и умра, поне ще съм живял, може би не добре, но пълнокръвно. Смъртта ми няма да влезе в летописите, но въпреки това ще съм загинал в битка. — Призовах силата си и поех отново нагоре.
И също като при шотландския крал и неговия пословичен паяк — онзи, дето се обезкуражил след тежко поражение, но после се поучил от упоритостта на един паяк и свикал отново знамената, — на осмия път успях.
Раздиран от напъни за повръщане, олигавен, изпълзях през последния ръб и най-сетне излязох на равна скала. Лежах треперещ, задъхан, разплакан почти, отвъд края на силите си.
Когато се катериш, вземаш само най-необходимото и нищо друго. Това е добър урок и планината ти го дава безплатно. Казват, че времето е най-добрият учител, но за жалост убива всичките си ученици. Планината също е добър учител и нещо повече — от време на време се смилява над някой особено способен ученик.
Планината те учи да си готов за промяна. Високо горе, сред върховете, времето може да се промени за секунди. Уж се катериш по лесен скат, а само след миг вече го прегръщаш отчаяно, докато източният вятър се пъне да издуха вледенения ти труп.
Докато щурмувах Божия пръст, научих много за това какво е да висиш на косъм. Когато най-сетне се проснах изтощен и треперещ на върха, вече знаех, че през целия си живот съм висял на косъм.
Претърколих се по гръб. Лежах на скалата и нищо не ме делеше от безмилостното синьо небе. Взел бях само най-необходимото и нищо, което да ми натежи. На тесния връх нямаше място за друг, за призраци дори, за Катерин, за Уилям, за майка ми и баща ми. Всички те бяха останали в ниското, толкова далече, че не ги чувах. Нямаше място нито за сянката на дете, нито за мътния блясък на медна кутийка. Не опасността и предизвикателството ме карат да се катеря, правя го заради чистотата и бистрия ум. Когато само петсекундно падане те дели от смърт във вид на мазно петно и натрошени кости, когато си поверил цялата си тежест на осем пръста, после на седем, после на пет, тогава решенията ти са в черно и бяло и ти избираш по инстинкт, без друг багаж, който да ти пречи.
