Чудех се дали е извлякъл от мен достатъчно, за да реализира печалба. Не беше за вярване какво количество информация могат да натъпчат между ушите си някои хора.
Минах покрай танцьорките, които се мотаеха наблизо.
— Помниш ли ме, Йорг? — усмихна се Чери. Другата се изпъчи предизвикателно. И двете следваха послушно съвета на Тапрут. Задници и цици.
— Разбира се — отвърнах и се поклоних. — Уви, дами, не съм тук да танцувам.
Чери я помнех — гъвкава и наперена, изсветляваше косата си с лимонов сок и всяка сутрин я навиваше с гореща маша от огнището. Чипо носле и лоши очи. Сега и двете се отъркаха в мен, къде на шега, къде на сериозно, ръцете им зашариха по тялото ми, дъхът им беше топъл, поклащаха бедра по онзи характерен начин, който говори само за едно. Приятелката на Чери — тъмнокоса, светлокожа и с фигурка мечта — не помнех, а ми се искаше да е имало с какво да я запомня.
— Искаш ли да си поиграем? — прошепна ми на ушенце приятелката. Миришеше на пари. Понякога обаче причините са без значение.
Трудно е да подминеш такава оферта, когато си млад и пълен със сокове, но четиринайсет глави около една могила от камъни ми нашепваха да бързам и че вече съм свършил работата си тук. Почти.
Зарязах ги и излязох през задната стена на шатрата. На една поляна вляво видях Томас да гълта меч пред погледите на дечурлига от цирка. Томас нямаше нужда от тренировки, но си беше такъв — обичаше да радва публиката. Странна порода беше той — цигански темперамент и голям талант, роден да живее на арената, да се маца с театрален грим. Кълна се, че такива като него сигурно биха умрели, ако дори за седмица ги лишиш от аплодисменти.
Клетките привлякоха погледа ми. Няколко бяха наредени по източния край на ограждението, с надеждата че вятърът ще отвява част от вонята. Двете мечки, които помнех, още бяха тук, обикаляха в малки кръгове, сякаш това можеше да облекчи лудостта на затвора, козината им бе проскубана и без блясък. Бронзовите халки на носовете им бяха достатъчно големи да пъхнеш в тях ръката си до лакътя. Гигантската костенурка — Тапрут твърдеше, че е на двеста години — беше неподвижна като статуя и интересна колкото голям камък. Не беше в клетка, само я бяха вързали за един кол. Двуглавата коза беше ново попълнение — от вида ѝ ме побиха тръпки, сякаш гледах прокажен или нещо такова, но създанието беше оцеляло, вместо да умре още при раждането, значи беше по-здраво, отколкото можеше да се очаква. От време на време главите се обръщаха една към друга и се стряскаха изненадано.
— Хареса ли си нещо? — попита тих глас зад мен.
— Току-що. — Обърнах се към нея. Изглеждаше добре.
— Йорг — каза Сера. — Сладкият ми Йорг. Че и крал на всичкото отгоре.
Вдигнах рамене.
— Никога не съм знаел кога да спра.
Тя се усмихна.
— Вярно. — Беше тъмна и съблазнителна.
— Видях Томас да си играе с меча — казах аз.
Сера се нацупи, когато споменах името на съпруга ѝ.
— Не мога да разбера защо хората обичат да гледат такива работи.
— Точно затова циркът е в постоянно движение — отвърнах. — Всичко тук остарява бързо. Гълтането на ножове, на огън, това са чудеса за няколко вечери, после…
— И аз ли съм остаряла бързо? — попита тя. — Кажи, крал Йорг от планините.
— Ти — никога. — Ако греховете на плътта остаряват, по-добре да се спомина млад. — Така и не намерих момиче, което да се сравнява с теб.
Това с „момичето“ беше една идея прекалено, но пък Сера беше с десетина години по-млада от Томас, а и кой по-добре от циркова акробатка може да въведе подрастващ младок в тайните на плътските наслади?
Сера пристъпи към мен, увила се плътно в шала си. Вятърът беше студен. Движеше се по онзи плавен начин, течен почти, който постоянно ти напомня, че поиска ли, може да кръстоса глезените си зад главата. Светлата пудра по лицето ѝ обаче се беше напукала тук-там, а безмилостната предобедна светлина намираше тънки бръчици около очите ѝ. Още носеше тъмната си коса на букли и я украсяваше с панделки, но сега тази прическа ѝ стоеше странно, а в черното се беше промъкнало сребро.
— Колко стаи има в палата ти, Йорг? — Гласът ѝ дрезгавееше. Сякаш зад усмивката надигаше глава намек за отчаяние.
— Много — рекох. — Повечето са студени и влажни, целите от камък. — Не исках да го удари на молби и да ми развали златните спомени. Нямах представа защо бях дошъл тук, в цирка, какво търсех — информация от Тапрут, да, но не и тук, в тривиалната реалност зад лъскавата маска на сцената. Не знаех за какво съм дошъл, но знаех, че не е за това — не за да видя колко е остаряла Сера и колко е посърнала.
Мълчанието се проточи още миг, после се чу рев, твърде басов и твърде гърлен, за да е на мечка, звучеше повече като гигантска пила, която прокарваш по дърво.
— Какво, по…
— Лъв — каза Сера. Завъртя се с блеснал поглед и ме хвана за ръката. — Ела да го видиш.
