— В огъня, в светлината, в ума. — Горгот ме гледаше с присвити очи. Джейн беше загинала заради мен, заради действията ми, защото по онова време не давах пукната пара̀ ще живее ли, или не. Връх Хонас беше погребал и нея, и некромантката. Но за разлика от Джейн, некромантката оцеля. Де да беше обратното. Чела тепърва щеше да ми плати за Нубанеца и другите братя, които умряха в подземията, но дори моята жажда за мъст щеше да почака. Плановете ми за обозримото бъдеще не включваха разходка до изпепелените руини на Гелет.
— Мама му стара! — Изведнъж се сетих, че е трябвало да питам Тапрут за Мъртвия крал. Вълненията на цирка бяха изтикали това от ума ми. Петнайсетина отрязани глави ми бяха прошепнали името на Мъртвия крал, а аз бях забравил да попитам — какво по-ярко доказателство за силата на стърготините и театралния грим?
Горгот обърна глава към мен, но не попита.
— Кой е Мъртвия крал? — попитах го. Горгот имаше богат опит с некромантите, а кой по-добре от тях би знаел за онзи, що говори с устите на мъртвите.
— Кой е — не знам — отвърна той в ритъма на бързите си стъпки. — Мога да ти кажа нещичко за това какво е.
— Да?
— Нова сила, появила се в сухите места отвъд воала, в мъртвите земи. Говори на онези, които черпят силата си оттам.
— На Чела тоест? — попитах аз.
— На всички некроманти — отвърна Горгот. — Отначало те не искаха да го слушат, но той ги принуди.
— Как? — Чела не ми приличаше на жена, която ще принудиш лесно.
— Със страх.
Изправих гръб на седлото, замислен върху последното. Горгот тичаше мълчаливо до мен, в крак с жребеца ми. Реших, че повече нищо няма да каже, но той ме опроверга:
— Мъртвия крал говори на онези, които се протягат отвъд смъртта.
— И какво да направя, когато проговори на мен?
— Бягай.
Преди време сестрата на Горгот ми беше дала същия съвет. Реших този път да се вслушам в него.
Придвижвахме се бързо и всяка вечер се упражнявах с Макин. Всяка вечер научавах по нещо ново за боя с меч, случваше се и Макин да научи нещо от мен. Като си помислиш, научил бе нещо от мен още в деня на първата ни среща, когато обучаваше скуайъри във Висок замък. Оттогава отношенията ни търпяха странни промени. Уж татко го беше пратил да ме спасява, но от мой спасител Макин бързо се превърна в мой последовател; уж ме следваше, а бързо се превърна в мой учител. Учеше ме не с книги и чертежи като учителя Лундист, а по заобиколния и непряк метод на Нубанеца, метод, който ти влиза под кожата и бавно те променя чрез силата на личния пример.
На четири дни път от Ремажен, насред гола равнина, ни настигна силна буря с леден вятър, сякаш зимата беше решила да се развихри за последно на изпроводяк. Подгизнали от студения дъжд, стигнахме някак по разкаляните пътища до Крайно.
Някой дребен лорд несъмнено наричаше градчето свое, но който и да вардеше Крайно, тази нощ, изглежда, вардеше нещо друго. Изгромолихме, без някой да ни спре, по калдъръма на главната улица и спряхме пред една конюшня — самотен фенер се бореше с мрака зад пелената от дъжд, изливаща се от стрехите на постройката. Конярят се съгласи Гог и Горгот да останат при конете. И слава богу — почтените граждани на Крайно едва ли щяха да посрещнат двамцата с отворени обятия.
— Зазори ли се, тръгваме — казах на коняря, кльощав мъж с надупчено от шарка лице, но само от едната страна, сякаш болестта не е успяла да се прехвърли отдясно на носа му. — Ако заваря зяпачи да се пулят на моите чудовища, ще накарам по-голямото да ти откъсне краката. Ясно?
Ясно му било.
Смъкнахме подгизналите си наметки в някаква безименна кръчма, седнахме пред студено огнище и зачакахме слугинчето да ни донесе бира. Кръчмата беше пълна с мокри хора, повечето дървосекачи, някои пияни като свине, други само смърдящи като свине. Нашата групичка привличаше погледите, доста от тях враждебни, но не толкова, че да не омекнат, отвърнехме ли със същото.
Сим си беше донесъл лирата — поочукан, но иначе качествен инструмент, откраднат преди години от богаташки дом. Извадил я беше от дисагите си и я беше развил с вниманието, което иначе отделяше единствено на оръжията. Бирата ни пристигна и той засвири. Бързопръст беше нашият Сим, и музикален, нотите се търкаляха от лирата на вълни.
Когато след няколко часа излязох от кръчмата и се отправих към леглото си в един хан през улицата, бурята беше отминала. Сим, Макин и половината местни ревяха с цяло гърло „Десетимата крале“. Високият звънлив глас на Сим и ентусиазираният баритон на Макин ме последваха през прага. Акорди от „Глупавата дама“ долетяха през прозореца, докато се пъхах под налазените завивки, нарушавайки спокойствието на бълхи, дървеници и друга гад. Поне бях на сухо. Заспах под тихите звуци на „Мерикански пай“. По-бездарни стихове тури му пепел.
Събудих се много по-късно, в мъртвешките часове на нощта. Песента още звучеше в главата ми, макар всичко друго да тънеше в тишина, ако не броим хъркането на братята.
„В шевито шавай, но в кенефа не давай.“
Тъпотии.
