Минахме по моста при Ремажен пешком, повели конете, защото на места металната плетка под краката ни беше надупчена, някои дупки бяха малки, но други можеха да погълнат човек. Сребристият метал не беше разяден от ръжда, а кой или какво беше направило дупките — никой не знаеше. Сетих се за селяка в неговата колиба от надгробни камъни в Перлашез, който живее обграден от възпоменания, но не може да прочете нито едно от тях. Иронията ми е била неуместна, дадох си сметка сега. Всички ние живеем в свят, съграден от надгробните камъни на Строителите, разчитаме несъществена част от техните послания и още по-малко разбираме.
Напуснахме Ремажен без проблеми и пришпорихме конете по Северния път, така че проблемите да не ни застигнат, ако тръгнат след нас. Ферми, гори и села, недокоснати от войната, хубав път и слънце, което напичаше гърбовете ни. Сетих се за Анкрат, за тръстиковите покриви на спретнатите къщи, за цъфналите овощни градини… все неща крехки, неща, които да заличиш с един удар.
— Благодаря ти, че не опожари целия цирк, Гог — казах.
— Съжалявам за огъня, Йорг — каза иззад рамото ми момчето.
— Този път не стана голяма беля — отвърнах. — А и слуховете ще докарат още хора да гледат представленията.
— Видя ли малките човечета? — попита Гог.
— Гномите?
Ноктите му се впиха в кръста ми.
— Не, моите малки човечета, пламъчетата.
— Видях ги. Стори ми се, че искат да те завлекат в огъня.
— Горгот ги спря — каза Гог. Не можах да преценя дали го казва с облекчение, или със съжаление.
— Не трябва да отиваш там. Още не знаеш достатъчно. Първо трябва да се научиш как да опазиш себе си. Как да се върнеш. Точно затова отиваме при Феракинд. Той може да те научи на тези неща.
— Мисля, че съм го виждал — каза Гог. Реших, че не съм го чул добре през тропота на копитата. — Мога да погледна в един огън и да видя през друг — продължи Гог. — И виждам разни неща, всякакви. — Изкиска се и за миг ми прозвуча съвсем като Уилям, онази сутрин, когато се качихме в каретата.
— А той видя ли те? — попитах.
Усетих как кимва зад гърба ми.
— По-добре да не се бавим тогава — казах. — Вече и да искаме, не можем да те скрием от него. Да видим какво има да каже той по въпроса.
Заваля. Типичен пролетен дъжд, студен, който започва внезапно, спира внезапно и освежава света.
Хаймски цеп се намира в Данско. Пътят от крайречните земи дотам не е лек. Яздихме здраво и в крак с пролетта, на гребена на вълната, сякаш самият май яздеше с нас и събуждаше света.
Горгот тичаше до мен неуморен, тежките му стъпала биеха пътя почти като конски копита. Проговаряше много рядко и проговореше ли, аз наострях уши да чуя пестеливите му думи, които той трупаше на склад и така несъзнателно повишаваше стойността им. Горгот беше мислител посвоему, макар че никога не беше отварял книга, нито бе слушал лекциите на учител.
— Защо вечно задаваш въпроси? — попита ме той веднъж. Тичаше и ръцете му се движеха ритмично напред-назад като буталата на голямата машина в Йорк.
— Неизученият живот не си струва да се живее — казах аз.
— Сократ?
— Това пък откъде го знаеш? — попитах невярващо.
— От Джейн — отвърна той.
Изсумтях. Онова дете, Джейн, умееше да излиза от тъмните подземни зали на левкротите, без дори да прекрачва прага към външния свят. Самият аз бях крачил по някои от нейните пътеки и знаех, че пътеките на ума могат да те заведат навсякъде.
— Тя… каква ти беше? На теб?
— Най-голямата ми сестра — отвърна Горгот. — От децата на майка ми само ние оцеляхме, двамата. Другите… — погледна към Гог. — Бяха твърде силни.
— И тя ли беше заклета в огъня? — Помнех призрачния огън, който танцуваше в ореол около нея.
