Кралят на тръните полностью

И наистина, зад ъгъла, в последната клетка, имаше лъв. Вдигнах арбалета на Нубанеца да погледна релефното изображение върху предпазителя. Звярът в клетката беше проскубан, вярно, и ребрата му се брояха, но мръсната му грива определено приличаше на другата, тази около озъбената муцуна върху арбалета на Нубанеца.

— Виж ти — казах. Нубанеца ми беше казвал, че като малък обикалял опърлени от слънцето савани, където лъвове ловували на глутници, и макар че Нубанеца никога не лъжеше, аз някак не му бях повярвал докрай за това. — Виж ти. — Като никога не намерих какво да кажа.

— Казва се Маседон — обясни Сера и се сгуши в мен. — Публиката го обожава.

— Какво друго си е набавил Тапрут? Грифон? Еднорог и дракон? Пълната колекция хералдически животни?

— Глупчо — прошепна дрезгаво тя. Стара или не, чарът ѝ започваше да ми действа. — Драконите не са истински. — Лека усмивка повдигна ъгълчетата на нарисуваната ѝ уста. Малка уста, създадена за целувки.

Отърсих се. Циркът се оказваше пълен с неща, които се опитваха да ми отклонят вниманието. Неща, на които исках да обърна подробно внимание. Но призраци ме преследваха по петите, а Гог можеше всеки миг да избухне в пламъци, така че…

— Изглежда гладен — казах. — Циркът не може да изхрани главната си атракция?

— Не иска да яде — каза Сера. — Тапрут направо си скубе косата. Както е тръгнало, ще се гътне от глад.

Лъвът ни гледаше, седеше като сфинкс, големите му лапи заровени в сламата. Срещнах погледа на кехлибарените му очи и се запитах какво ли вижда. Сигурно парче двукрако месо, което бяга бавно.

— Иска да ловува — казах.

— Даваме му месо. — Сера поклати глава. — Рон му отсича големи парчета телешко, съвсем прясно, още кървящо. А той го подушва и извръща глава.

— Трябва сам да си го улови — казах. — Не да му го дават даром.

— Това е глупаво. — Тя плъзна пръсти по моите и запали огън в кръвта ми.

— Такава му е природата. — Отклоних поглед. Едва ли щях да спечеля състезание по надглеждане с Маседон дори да имах времето и желанието да пробвам.

— Трябва да го пуснете — казах.

Сера се засмя. Смехът ѝ щеше да е приятен, ако не беше пронизителната нотка в него.

— И какво ще ловува, ако го пуснем? Да го оставим да яде деца?

Далечен вик ми спести необходимостта да отговарям. Далечен вик и огнена колона над централната шатра. Пепелта в загаснал готварски огън наблизо изведнъж се подпали. Пламъкът се изду, като да си беше поел дълбоко дъх, и се превърна в малко огнено човече, не по-голямо от пиле. Човечето се огледа, после хукна към писъка. Изкопаното в земята огнище угасна, проточило тънка нишка дим, овъглени следи се проточиха в тревата след огнения гном.

Сера отвори уста, готова да се разпищи или да се развика, после реши да не прави нито едното от двете и вместо това хукна подир огненото създание.

Аз погледнах още веднъж лъва. Изглеждаше крайно незаинтересуван от врявата.

— Как мислиш, Тапрут дали все още иска Гог в трупата си? — попитах.

Лъвът не ми отговори, само ме гледаше с кехлибарените си очи.

Лъвовете от разказите на Нубанеца бяха великолепни зверове, господари на равнините. Той разбираше защо хора, които никога не са виждали лъвове с очите си, влизат в бой под знаме с техния образ. Слушал го бях запленен как разказва за тях в студените нощи край пътя и се бях заклел някой ден да отида в опърлените от слънцето савани и да видя лъвовете с очите си. Не си ги бях представял затворени в клетка, крастави, налазени от бълхи до някаква двуглава коза.

Един-единствен пирон затваряше вратата на клетката, вързан с тел.

Бях махнал подобен пирон от оковите на Нубанеца преди години, преди цял един свят. Извадих един пирон, а той за същото време отне два живота.

Онзи Йорг би махнал и този пирон. Онзи Йорг би извадил пирона и изобщо не би се замислил за децата, скупчени около гълтача на ножове, за живота и прехраната на танцьорки и акробати. За местните хора или за отмъщението на Тапрут. Но аз не съм като него. Не съм като него, защото умираме всеки ден и всеки ден се прераждаме малко по-различни, докато разликата стане толкова голяма, че вече сме други. По-стари хора със същите дрехи и същите белези.

Грижа ме беше и за децата, и за танцьорките, и за акробатите. Но въпреки това издърпах пирона. Защото такава ми е природата.

— За Кашта — казах аз.

Отворих вратата и си тръгнах. Лъвът щеше да остане в клетката или да излезе на свобода, щеше да ловува или да умре, без значение. Но щеше да го направи по свой избор. Колкото до мен, мостът ме чакаше.

Тръгнах след Сера да видя каква беля е направил Гог.