— Една пета по-скоро — казах аз. — Слуховете са склонни да преувеличават.
Синдри се намръщи.
— На колко години си?
Усетих как братята изтръпнаха. Понякога ме дразнят с това — убедени са, че ще убия всеки, който ме погледне накриво.
— На достатъчно, за да си играя с огън — казах и посочих най-големия връх пред нас. — Онзи там е вулкан. Издава го пушекът. Другите какви са?
— Онзи е Лорголт. Три от другите също са проговаряли през последните двайсетина години — каза той. — Локи, Минрир и Валас. — Посочи ги поред. Над западния склон на Валас се рееше прозирен дим или може би пара. — В най-старите ни книги, едите, пише, че Халрада е бащата, а другите четирима са негови синове. — Посочи ниския масив на Халрада. — Той обаче не се е събуждал от векове.
— Да идем там тогава — казах аз. — Да огледаме един спящ гигант, преди да сръчкаме друг, дето не спи.
„Това не са хора, Йорг — беше ми казал Макин, преди да тръгнем. — Не са врагове. Не можеш да се биеш с тях.“
Макин не знаеше какво се надявам да постигна с тази планинска разходка. Аз също не знаех, но винаги е полезно да разузнаеш обстановката. Замисля ли се за успехите си — ще ми простите тази нескромност, — откривам, че нерядко те са резултат от едно простичко упражнение, от умението да намериш общия делител на два уж несъвместими факта и да ги превърнеш в оръжие. Унищожих Гелет с помощта на два факта, които станаха опасни, когато ги събрах. Подобен, изглежда, е принципът и на строителските оръжия — два къса магия, които са безвредни сами по себе си, но събереш ли ги, създават критична маса.
Халрада не е толкова висок като синовете си, но все пак е висок. В долната си част склоновете му са смекчени от годините, покрити са с нещо черно и ронливо, което хрущи под копитата, камъните имат мехури в себе си и лесно се трошат с ръка, огънят е загаснал толкова отдавна, че дори дъхът му е изчезнал безследно. Сред пепеляка и натрошените камъни растеше изобилно пожарен бурен или теснолистна върбовка, както го наричат в дебелите книги на учителя Лундист. Първото растение, което се появява след огън. Тук дори след четиристотин години само върбовката събираше смелост да пробие черния пепеляк.
— Виждаш ли ги? — изгромоли Горгот зад рамото ми. Както обикновено, дълбокият му глас му свари неподготвен.
— Ако питаш за планините, да, виждам ги. Ако питаш за нещо друго, отговорът е „не“.
Той посочи с един от дебелите си пръсти, дебел почти колкото ръката на Гог.
— Пещери.
Трудно, но все пак ги видях след известно взиране. Входове на пещери в основата на стръмна скална стена. Почти като стария дом на Горгот в недрата на връх Хонас.
— Да — казах. — Пещери са. — Вече споменах, че Горгот имаше навика да трупа думи в себе си и накрая да изрича нещо безценно. Имаше и моменти обаче, когато предпочитах да трупа думите си на склад и да не изрича нищо.
Продължихме нагоре. По някое време прецених, че стръмният терен става опасен за конете. Оставихме ги на грижите на Сим и Грамло и продължихме пеша, влачехме се през тънък слой леден сняг. Синовете на Халрада бяха с пречупени била, назъбени, изковани в огън. Старецът им можеше да мине за обикновен връх без следа от кратер, поне докато не излазиш от заснежените ждрела и езерото не се ширне пред теб внезапно и без предупреждение.
— Сега доволен ли си? — Синдри се изправи до мен, огледа се и се качи на голям камък, който беше изгубил снежното си покривало в борбата със силния вятър. Самият той изглеждаше повече от доволен.
— Гледка и половина, а? — казах.
Горгот изкатери последната стръмнина, понесъл Гог на раменете си.
— Тази планина ми харесва — каза момчето. — Има сърце.
— Езерото е синьо — отбелязах. — Твърде синьо. Някакво багрило ли има във водата?
— Не е вода, а лед — обясни Синдри. — Е, на повърхността ледът се е разтопил, вода се стича и по склоновете на кратера, но в езерото е дълбока най-много метър. Отдолу е лед, целогодишно.
— Виж ти. Виж ти — измърморих. Ето, че вече бях сгащил два факта в кьошето.
Смъкнахме се малко под ръба на кратера и се прислонихме на завет под няколко щръкнали скали. Зяпахме необичайно синята вода на езерото и изядохме студения обяд, който ни бяха приготвили в кухнята на Аларик.
— И какво е сърцето на планината, Гог? — Хвърлих пилешките кости по нанадолнището и облизах мазнината от пръстите си.
Момчето не бързаше да ми отговори, даже затвори очи. Накрая каза:
— Старо, бавно, топло.
— Бие ли? — попитах.
— Четири пъти — отвърна Гог.
— Откакто започнахме да се катерим?
— Откакто видяхме дима, докато минавахме по моста.
— Орел. — Роу посочи бледото небе над нас. Посегна към лъка си.
— Погледът ти е остър както винаги, Роу. — Задържах ръката му. — Остави птицата да си лети.
— Е — каза Синдри, сгърбил рамене срещу студа, вятърът развяваше плитките му. — Сега какво?
— Бих искал да видя онези пещери — казах аз. Думите на Горгот май за пореден път щяха да се окажат безценни.
