Вече бяхме видели няколко тролски камъка, когато един конник ни настигна на пътя. Дойде от юг, яздеше бързо, а когато се изравни с нас — забави.
— Добра стига — извика той, изправен на стремената. Местен беше, косата му сплетена на две плитки, всяка вързана в края с бронзово украшение във вид на змия. Имаше кръгъл шлем, също тънки мустачки, които преливаха в къса брада.
— Добра да е — отвърнах, когато мъжът се изравни с челото на нашата колона. Носеше на гърба си къс лък, от дисагите му стърчеше брадва с единично острие, в колана му беше затъкната кама с кокалена дръжка. Мъжът заобиколи Горгот отдалече и каза: — Трябва да дойдете с мен.
— Защо?
— Лордът на Маладон иска да ви види — обясни конникът. — А ще е най-лесно да дойдете с мен, нали? — Ухили се. — Аз съм Синдри, между другото.
— Води ни — казах. Нямаше да се учудя, ако в горичката наблизо войници чакаха в засада, а дори да не беше така, Синдри заслужаваше награда за храбростта си.
Следвахме го миля-две. Пътят ставаше все по-натоварен, хора пътуваха пеша, на коне и с каруци. От време на време чувахме далечен рев, почти като на лъва, който Тапрут беше затворил в клетка, но в пъти по-силен, и земята трепереше под краката ни.
Минахме покрай две сиви села и стигнахме до брега на тясно езеро. Когато планините ръмжаха, водата се къдреше от бряг до бряг. Крепостта в далечния тесен край на езерото изглеждаше направена от дърво и торф, само тук-там над основите белееха големи каменни блокове.
— Великата зала на Данския дук — каза Синдри. — Аларик Маладон, двайсет и седмият от рода си.
Райк изсумтя зад мен. Не си направих труда да му шъткам. Гласче говореше в тъмните кьошета на главата ми, чувах го, но не разбирах какво казва, стенеше сякаш — или беше тих вой? Каменно лице изплува пред вътрешния ми взор, лице на водоливник.
Мъже се бяха сбрали пред крепостта, някои работеха, други се готвеха да излязат на патрул, всичките въоръжени с брадва и копие и с голям кръгъл щит от боядисано дърво и обработена кожа. Конярчета притичаха да приберат конете ни. Както обикновено, Горгот и тук привлече погледите. Чух един мъж да мърмори: „Същински грендел.“ Сетих се, че като малък бях чел епичната поема за чудовището Грендел и юнака Беоулф.
Синдри ни поведе по стъпалата към входа. Цялата крепост изглеждаше занемарена и тъжна. Черният прах покриваше всичко. Гъделичкаше гърлото като с перце. Конете на патрула бяха кльощави и мръсни.
— Дукът не иска ли първо да се освежим и чак след това да се представим на вниманието му? — попитах, с надеждата да изкрънкам малко топла вода след толкова време на седлото. А и ми трябваше време да помисля. Да си спомня къде съм чувал името.
Синдри се усмихна широко. Въпреки брадата не беше много по-голям от мен.
— Дукът не държи на тези неща. Тук, в северните дворове, не припадаме от малко мръсотия под ноктите. Нашите лета са твърде кратки.
Свих рамене и го последвах по стълбите. Двама едри войници пазеха на вратата, отпуснали ръце върху дръжките на двуостри брадви, опрени на пода между краката им.
— Само двама да влязат — каза ми Синдри.
Няма лошо да си подсигуриш гърба с верен приятел, особено ако нямаш никакъв друг избор. Така че казах:
— Макин.
С Макин последвахме Синдри в димния сумрак на голямата зала. Отначало тя ми се стори празна: дълги маси върху дървени магарета от полирано тъмно дърво, празни маси, ако не броим една забравена чаша и оглозган кокал от свински бут. Ухание на пламтящо дърво и пиво се смесваше с миризмата на кучета и пот.
В дъното на залата, на дъбов стол с висока облегалка върху отрупан с меки кожи подиум чакаше някой. Синдри ни поведе натам. Плъзнах пръсти по ръба на дългата маса. Дървото беше толкова гладко, че почти очаквах пръстите ми да потънат в него.
— Йорг и Макин — уведоми Синдри господаря си. — Намерени да пътуват на север по вашия път, дук Аларик.
— Добре дошли в Данско — каза дукът.
Гледах го мълчаливо. Едър мъж с много светла коса и брада до гърдите.
Тишината се проточи.
— Водят и едно чудовище — добави притеснено Синдри. — Трол или грендел, достатъчно голям да удуши кон.
Един водоливник нададе вой в главата ми.
— Вие донесохте снежния купол — казах.
Дукът се намръщи.
— Познавам ли те, момче?
— Донесохте снежен купол, играчка на древните. А аз го счупих. — Снежният купол беше рядък дар, нямаше начин дукът да е забравил. Може би дори помнеше копнежа в очите на едно малко момче.
— Анкрат? — Дукът се намръщи още повече. — Йорг Анкрат?
— Същият. — Поклоних се.
— Много време мина, младежо. — Аларик удари с крак по пода и няколко войници влязоха в залата през една врата в дъното. — Чувал съм истории за теб. Благодаря ти, задето не си убил малоумния ми син. — И кимна към Синдри.
— Историите несъмнено са били преувеличени — казах. — Аз не съм лош човек.
Макин покри уж небрежно устата си при последното твърдение. Синдри се намръщи, местеше поглед от мен към Макин и оттам към дука.
— Е, какво те води в Данско, Йорг от Анкрат? — попита дукът. Явно нямаше да губим време с вино и дарове.
