— Търся си приятели на север — отговорих. Това не влизаше в първоначалните ми планове, но все пак и на мен ми се случва да харесам някого от пръв поглед. Рядко, но се случва. Харесал бях Аларик Маладон и преди осем години, когато той донесе подарък на мама. Харесах го и сега. — Последните една-две реколти, изглежда, са били слаби по вашия край. Може би и вие се нуждаете от приятел на юг?
— Обичаш простите думи, така ли? — Усмивка раздвижи брадата му. — Къде са ви южняшките финтифлюшки, а? Без „ще ви замоля“? Без „дано ви заварвам в добро здраве“?
— Сигурно тия неща съм ги загубил някъде по пътя — отвърнах.
— Какво всъщност искаш, Йорг от Анкрат? — попита Аларик. — Не си изминал петстотин мили на конски гръб, за да научиш танца с брадви.
— Може би просто съм искал да се запозная с викингите — казах аз. — Но ще ви замоля да ми кажете какво подяжда доброто здраве на таз ваша земя.
Дукът се засмя с глас.
— Истинските викинги имат сол в брадите и лед в косите — каза той. — Наричат ни „фит-фирар“, което ще рече „хора на сушата“, и не ни обичат. Моите предци са дошли тук много отдавна, Йорг. Ще ми се да бяха останали при морето. Може да нямам сол в брадата, но солта е в кръвта ми. Знам, защото съм я опитвал. — Тропна отново и дебела жена с навита на тила плитка донесе бира, рог за дука и две халби за нас. — Когато ме погребат, синът ми ще трябва да купи дълга лодка, да плати да я докарат по море и после да я превозят с каруци от Ошейм. Съседът поръча неговата да я изработят местни занаятчии. Жалка работа — ако изобщо стигне до океана, ще потъне още преди да е излязла от пристанището.
Изпихме бирата. Беше горчива и възсолена, сякаш всичко трябваше да напомня на тези хора за тяхното изгубено море. Оставих халбата си на масата и земята се разтресе, по-силно отпреди, сякаш бе чакала специален знак от мен. Прах се посипа от таванските греди, сноповете светлина от високите прозорци я уловиха в капана си.
— Освен ако не знаеш как да укротяваш вулкани, Йорг, боя се, че няма с какво да помогнеш на Маладон — каза Аларик.
— Феракинд не може ли да ги приспи? — попитах. Чел бях, че вулканите заспивали и понякога спели стотици години, преди да се пробудят отново.
Аларик вдигна бухлата вежда. Синдри се изсмя.
— Точно Феракинд ги ръчка. Боговете да го убият.
— И вие още не сте му потърсили сметка? — попитах невярващо.
Дукът на Маладон погледна към камината, сякаш не беше изключено в жарта да клечи враг.
— Огнен маг не можеш уби, истински огнен маг. Той е като летен пожар в суха гора. Уж си стъпкал пламъците, а те пламват отново от нажежената пръст.
— Защо го прави? — Гаврътнах последните няколко глътки от солената бира и изкривих лице. Беше гадна почти колкото абсента.
— Такава му е природата — каза Аларик и сви рамене. — Когато човек гледа твърде дълго в огъня, и огънят го поглежда. И изгаря онова, което го прави човек. Мисля, че той говори с йотнаря зад пламъците. Иска да докара втори Рагнарок.
— И вие ще му позволите да го направи? — попитах. Малко ме интересуваха йотнарите и другите духове. Посегнеш ли твърде надълбоко в нещо, било то огън, небе или смърт дори, със сигурност ще намериш създанията, които винаги са живели там. Как ще ги наречеш е без значение. — Чувал съм, че няма проблем, който данците да не съсекат с брадва. — Опасно е да подлагаш на съмнение куража на един мъж в собствения му дом, особено ако мъжът е викинг, но това място определено имаше нужда някой да го разтърси.
— Първо го виж, преди да ни съдиш, Йорг — каза Аларик и отпи от рога.
Очаквал бях по-разгорещен отговор, гневен дори. Дукът изглеждаше уморен, сякаш и в него нещо бе догоряло.
— Всъщност точно с него дойдох да се срещна — казах.
— Аз ще те заведа — каза без колебание Синдри.
— Не — също толкова твърдо заяви баща му.
— Колко сина имаш, дук Маладон? — попитах аз.
— Колкото виждаш — отвърна той и кимна към Синдри. — Имах четирима. Тримата по-големи изгоряха в Хаймски цеп. По-добре си върви вкъщи, Йорг Анкрат. Нямаш работа в планината.
Синдри ни настигна на четири-пет мили от бащината си крепост. Оставил бях Макин при дука. Макин умееше да намира общи теми за разговор и да създава приятелства. Оставих и Райк, иначе щеше постоянно да мрънка, че го карам да катери баири, а и защото кой по-добре от Райк можеше да покаже на данците истинска викингска ярост? Оставих и Кент Червения заради северняшката му кръв по бащина линия и защото искаше местните занаятчии да му направят хубава бойна брадва.
— Добра среща — рекох, когато Синдри се появи на кон между боровете. Изобщо не се бях съмнявал, че ще ни последва. Всъщност смятах, че ще ни настигне по-рано, а той се появи точно когато полегатите склонове и гъстата гора останаха зад нас.
— Имаш нужда от мен — каза той. — Познавам чудесно планината.
— Така е, определено се нуждаем от теб — отвърнах.
Синдри се усмихна широко. Свали шлема и изтри потта от широкото си чело. Дишаше тежко от усилната езда.
— Казват, че си унищожил половината Гелет — подхвърли. Изглежда, не му се вярваше.
