За жалост беше прав. И сигурно щях да се вслушам в съвета му, ако не беше Горгот, който идваше по уличката край плевнята. Странен екземпляр е Горгот, едновременно мъдър и много глупав. Луната светеше зад гърба му, превръщайки го в отлична мишена, че и голяма на всичкото отгоре. Изсъска стрела и Горгот изпъшка.
— Тук, идиот такъв! — извиках му и той докуцука при мен. Гог подтичваше в краката му. Макин вдигна фенера, но аз го спрях, преди да е вдигнал качулката. — Не е мъртъв. Може да почака.
— От една стрела нищо нема да му стане — измърмори Райк.
Светлина все пак се появи и видяхме стрелата — стърчеше от рамото на Горгот, забита само на два-три сантиметра, все едно плътта на левкротата беше твърда като дъб.
— Макин! Казах ти да не…
Но не беше Макин. Светлината се лееше от очите на Гог, гореща и жълта.
Можех да спра момчето, да го завлека зад някой ъгъл и да отложа отмъщението за сутринта, но огънят, който беше пламнал в Гог при вида на ранения Горгот, беше като отражение на друг, по-студен огън, разгорял се в мен, когато видях Сим да влиза куцукайки през прага на странноприемницата. Уморил се бях да отлагам, да отказвам. Затова хванах Гог за ръката, макар по кожата му да танцуваха призрачни пламъци.
Момчето ме погледна, очите му бяха ярки като звезди.
— Нека горят — казах му.
Нещо горещо се изля през мен, нагоре по ръката ми, през мозъка на костите ми, горещо като обещание, втечнена ярост.
— К’во ще готвите? — Шегичката звънна откъм дърветата, някъде отвъд стара паянтова кошара.
Двамата с Гог тръгнахме към гласа, вървяхме бавно, мократа трева съскаше при допира на босите крака на детето.
Гласове се надигнаха тревожно в тъмната гора. Стрела прониза мрака и падна далече от нас. Светещото дете беше трудна мишена, лъжеше окото.
Не бяхме изминали и десет метра, когато чухме съскането, като от хиляди змии, които съскат в мрака… или беше пара, която излизаше под налягане през кората на дърветата, чиито сокове възвираха. Смях заклокочи и в мен, по подобен начин, заклокочи и възвря, за да избяга от жегата. Гневът, който носех, се възпламени, стана твърде голям за тялото ми, отдели се от мъжете, които бяха наранили Сим, и се превърна в самоцел, самодостатъчна и всепоглъщаща, изригна в незабравим, великолепен екстаз.
Огнен слой се вдигна от Гог, заля ме като топла вълна. Дърво изригна в гората пред нас, първото от много, отломките летяха във всички посоки и избухваха в ярки пламъци. Пламъци облизаха стволовете, издигнаха се към младия пролетен листак, танцуваха с хиляди сенки. Всяко листо хвърляше сянка за миг, преди огънят да го погълне. Още няколко дървета изригнаха, после още и още, и скоро взривовете се превърнаха в постоянен рев от блестящи детонации. Кошарата се подпали, макар от най-близкия огън да я деляха двайсетина метра. Едната ѝ страна лумна изведнъж, сякаш я заля течен огън. Видях самотен стрелец да тича по края на гората с подпалени дрехи. По-навътре между дърветата горящи хора залитаха и падаха.
Тази сила, братя, е като опиат. Дарява ти радост по-яростна от радостта на мака и по-бързо от него те изяжда. Ако Горгот не ме беше блъснал настрани и не беше грабнал Гог, двамцата нямаше да спрем, преди да сме изгорили и последното дърво, последната греда и покрив в Крайно. А може би и тогава нямаше да спрем…
Зората ни завари във влажната трева зад плевнята, в гората пред нас имаше димяща дупка с площ няколко акра. Гог отиде да разрови жаравата и се върна с лирата на Сим — дървената част беше изгоряла напълно, останали бяха само струните, споени и изкривени. Сим ги взе с малко особена усмивка, крива заради отоците от побоя.
— Благодаря ти, Гог. — Вдигна струните и ги тръсна. Чу се нестроен звук. — Простичка песен, но все пак сладка.
Песен безкрай в Крайно.
Видяхме дима дни преди да стигнем целта си, докато все още яздехме по границите на Тевтонските кралства. Сива колона се издигаше на мили в небето, висока като планина, че и по-висока, сякаш Сатаната се опитваше да опуши ангелите в рая.
Гледката разбуди любопитство у Кент Червения.
— Какво е това вулкан, Йорг?
— Вулканът е там, където земята кърви — отвърнах му. Сим и Грамло се приближиха да ни чуят. — Където кръвта ѝ извира нагоре. Стопена скала, като оловото, дето го топим при обсада. Излива се червена и течна от дълбините.
— Попитах те сериозно. — Кент обърна коня си и се отдалечи. Изглеждаше обиден.
След няколко дни вече надушвахме миризмата на сяра във въздуха. Фин слой черен прах покриваше новите листа, цели горички стърчаха мъртви, голи и сухи, чакаха някоя лятна искра да ги подпали.
Видиш ли тролските камъни, значи си навлязъл в Данско. Появяват се на кръстопътища, виждаш ги край потоци, в кръгове по хребетите. Големи каменни блокове със стари руни, руните на северните народи, които помнят мъртви богове, гръмотевичния чук и стария едноок, който виждал всичко, но казвал малко. Казват, че данците избирали за тролски камъни онези, в които съзирали очертанията на трол. Ако е така, значи троловете забележително приличат на големи камъни.
