Земята се разтресе. Доста по-силно този път, сякаш великан е стоварил чука си наблизо. Нещо изпъшка навън и падна с трясък, а близо до мен една лампа се откачи от куката си, строши се на плочите и пръсна горящо масло. Няколко капки стигнаха до панталона ми и припламнаха за миг, но платът беше мокър и не се подпали. Гог реагира мълниеносно. Протегна едната си ръка към мен, другата — към камината. Нададе кратък писклив вик и маслото от лампата угасна. В същия миг весели пламъци разцъфтяха в огнището, сякаш гореше сухо дърво, а не вчерашна пепел.
Мъжете наоколо се разшумяха. Чух ругатни и клетви. Дали заради силата на труса, странната история с падналата лампа, или просто за да разредят напрежението от появата на Горгот в сумрачната зала, така и не разбрах.
— Страхотен номер — казах. Клекнах, за да съм на едно ниво с Гог, и му махнах да се приближи. — Как го направи? — Плъзнах предпазливо пръсти по следите от огъня — по пода и по панталона си. Следите бяха студени и мазни на пипане.
— Кое? — попита Гог с пискливо гласче. Не сваляше поглед от дука и блясъка на брадвите около него.
— Как загаси огъня? — Погледнах към камината. — Как го премести — поправих се.
Гог все така гледаше Аларик на трона.
— Има само един огън, глупчо — каза детето, напълно забравило за уважението към кралете и дуковете. — Просто го натиснах.
Свъсих вежди. Имах чувството, че съм на крачка да го разбера, но тази крачка упорито ми убягва. Мразя, когато става така.
— Разкажи ми. — Хванах го за раменете и го обърнах към себе си.
— Има само един огън — повтори Гог. Очите му бяха тъмни както обикновено, целите черни, но в погледа му имаше нещо нажежено, нещо плашещо, нещо, което можеше да те подпали като фитила на лоена свещ.
— Един огън — казах аз. — А всички тези… — Махнах към лампите. — Всички тези са прозорци към него?
— Да. — Гог въздъхна. Личеше си, че му досаждам, че не го свърта на едно място, че си е наумил някаква нова игра.
Сетих се за един килим. Килим с гънка. Помнех този килим от други дни, по-меки. От дни, когато спях в свят, който не гореше и не се тресеше, в хубава стая, където мама винаги идваше да ни целуне за лека нощ. Килим с гънка и една слугиня, която се опитваше да я изглади с крак. И всеки път, когато успяваше да я заглади, гънката се появяваше на друго място. Стъпчеш я тук, появява се в съседство. Но никога две гънки едновременно. Защото килимът имаше само една гънка.
— Можеш да вземеш огън от едно място и да го сложиш на друго — казах.
Гог кимна.
— Защото има само един огън и ние виждаме парченца от него — продължих. — А ти натискаш едно парче и повдигаш друго.
Гог кимна и почна да се върти в ръцете ми.
— И винаги си правил точно това — казах.
Детето не отговори, сякаш въпросът ми беше реторичен.
Пуснах го, то се мушна под най-близката маса и се заигра с една рижава хрътка.
— Троловете? — подкани ме Аларик с вид на човек, който скоро ще изгуби търпение.
— Видяхме се. Горгот може да говори с тях. И те, изглежда, го харесват — отвърнах.
Аларик чакаше. Този номер не е лош. Мълчиш и хората се чувстват длъжни да запълнят тишината, дори с неща, които иначе биха запазили в тайна. Не е лош този номер, но аз го знам, затова също мълчах.
— Дукът на Маладон знае за троловете — обади се Горгот. Данците трепнаха, когато заговори, сякаш бяха очаквали да ръмжи или нещо такова. — Троловете служат на Феракинд. Дукът иска да знае защо онези, които открихме ние, не служат на огнения маг.
— Така е — потвърди Аларик.
— Троловете служат на Феракинд от страх — каза Горгот. — Плътта им гори лесно, точно като на хората. Има и немалко обаче, които се крият от него.
— Защо просто не напуснат Хаймски цеп, щом искат да живеят свободни? — попитах аз.
— Заради хората — каза той.
В първия момент не разбрах какво има предвид. Трудно е да си представиш страховитите тролове като жертви. Сетих се за яките им ръце с черни нокти като на граблива птица — ръце, които могат с едно движение да откъснат главата на човек.
— Някога са били много — каза Горгот.
— Нали каза, че са направени за война, че са войници? Ако е така, защо се крият? — попитах.
Горгот кимна.
— Да. Направени са за война. Направени са да служат. А не да бъдат преследвани. Не да бъдат пръснати и преследвани поединично в чужди земи.
Изпънах се в пълния си ръст, отскоро над метър и осемдесет.
— Мисля…
— А ти какво мислиш, Макин? — прекъсна ме дукът.
Макин улови погледа ми и изви устни в бегло подобие на усмивка.
— Мисля, че всички тези неща са пламъчета от един и същ огън — каза той. — Всичко тук води към Феракинд. Мъртвите дървета, болестта по кравите ви, слабите реколти, трусовете, които рушат крепостите ви, троловете, шансовете ви да се включите в надпреварата за императорския трон… в центъра на всичко това е Феракинд с неговите огньове.
Магията всеки път е различна. Днес Макин я извъртя с помощта на бързия си ум. Но методологията е без значение, защото резултатът неизменно е един — искаш Макин да ти е приятел.
