— Ще си ми по-полезен, ако останеш тук, Макин.
— Изобщо не трябва да отиваш там — отвърна Макин.
— Нали точно затова дойдохме — казах аз.
— Да, обаче междувременно събрахме нова информация и тя сочи, че е лудост да припарваме до него.
— Тук сме, защото Йорг има слабост към малкото чудовище — каза Роу от прага. Не го бяхме канили да се включи в разговора. Нито него, нито другите. Но когато си на пътя, спорът на висок глас винаги се тълкува като покана за участие в представлението. Макар че, строго погледнато, сега не бяхме на пътя, а в стаи за гости в една по-малка постройка недалеч от голямата зала на дук Маладон.
— А бе направо го обича — добави Райк с гадна усмивка и се приведе да мине през вратата. Откакто бях взел медната кутия, той, изглежда, беше решил, че има разрешително да казва каквото мисли.
Обърнах се към вратата.
— Добре ще е да запомните две неща, братя.
Физиономиите на Грамло, Сим и Кент цъфнаха на различна височина иззад туловището на Райк.
— Първо, ако още веднъж изтърсите някоя простотия по въпроса, кълна се във всички попове, дето горят в ада, че няма да излезете живи оттук. Второ, сигурно ще си спомните, че немного отдавна вие и нашите скоропочивши братя имахте интересна среща със смъртта пред стените на Призрачния. И докато пешаците на граф Ренар ви избиваха… убиваха Елбан, Лъжеца и Бърло Дебелака… Гог сам-самичък задържаше цялата лична охрана на графа, повече от седемдесет първокласни войници. Някои беше опекъл в собствен сос, други така беше уплашил, че не смееха да мръднат. Седемгодишно дете. Тогава. Сега е по-голям, расте, и в какъв мъж ще се превърне и дали изобщо ще доживее да се превърне в мъж е въпрос, който ме интересува много повече от близкото или по-далечно бъдеще на вашата жалка сбирщина. Всъщност цял куп въпроси са ми много по-важни от твоето конкретно бъдеще, Райк, но този ми е най-важният.
— Ако ще ходиш там, по-добре и аз да дойда. Ще имаш нужда от мен — каза Макин. Пазеше ме от толкова години, че дългът се беше превърнал в навик… а бе, в дълг.
— Ако нещата тръгнат добре, няма да ми трябваш — казах аз. — А ако тръгнат зле, един меч в повече няма да помогне. Феракинд командва армия от тролове и може да подпалва хора само като си го помисли. Срещу такъв противник бройката на мечовете е без значение.
Зарязах Макин да спори, а другите да пристъпват от крак на крак с подвити опашки. Без Червения Кент де. Той имаше нова брадва. Не точно нова, но хубава, острието изковано в Далечния север и стигнало с кораб до пазарищата при Карлова вода. Кент вдигна брадвата си за поздрав, докато излизах, и кимна мълчаливо.
Горгот и Гог ме чакаха в складовете на дука, приготвили бяха една торба с провизии и руло промазани с восък одеяла, в случай че ни завали в планината.
Тръгнахме към Хаймски цеп в обятията на прекрасна пролетна утрин. Пешком. Свикнал бях с Барт и не исках да го оставям сам-самичък на разни вулканични склонове. Троловете едва ли питаеха предразсъдъци към конското месо. Самият аз обичам конско.
Синдри ни настигна след половин миля, плитките подскачаха на гърба му, конят му се беше запенил.
— Връщай се, Синдри. Този път отивам само с двамата хубавци — казах му.
— Ще ви придружа до края на гората, за всеки случай.
— Гората ли? Прекосихме я без проблеми предния път.
— Защото ви следях от разстояние — ухили се той. — Ако се бяхте отклонили, щях да ви върна на правия път. Но вие извадихте късмет.
— И от какво да ме е страх в гората? — попитах. — От зелени тролове? Гоблини? От самия Грендел? Вие, данците, имате повече таласъми от цялата останала империя взета заедно.
— От боряните — каза той.
— Добре ли горят? — попитах.
Синдри се разсмя, но после пак стана сериозен.
— В гората има нещо, което източва кръвта на хората и я заменя с борова смола. Това не ги убива, но ги променя. — Посочи очите си. — Бялото става зелено. Не им тече кръв. Не се плашат от брадви.
Свих устни.
— Добре де, преведи ни през гората. Днес си имам достатъчно работа. Ако толкова много ме искат, твоите боряни ще трябва да дойдат в моята планина и да се наредят на опашка.
И така, продължихме пешком, Синдри водеше коня си за юздата и подбираше безопасни пътечки, а ние гледахме дърветата изпод вежди.
