— Ти и аз, Гог, с теб сме еднакви. Бойци. Братя. Заедно ще влезем там и заедно ще излезем. — Всички лъжи настрана, наистина бяхме еднакви. В дълбокото, под неговата доброта и под моята лошотия, аз и Гог имахме връзка. За мен беше важно детето да победи, да оцелее. Подбудите ми не бяха алтруистични, не се лъжете. Знаех, че ако Гог може да надмогне онова, което го изяжда отвътре навън, значи и за мен има надежда. Нали не мислите, че бях прекосил половин империя, за да спася едно кльощаво дете? Не, за бога. Направих го, за да спася себе си.
— Ще повикаме Феракинд при нас — казах и погледнах към троловете. Зяпаха ме с влажните си черни очи и дори не мигнаха, когато споменах името на огнения маг. — Разбират ли изобщо какво казвам?
— Не — отговори Горгот. — Чудят се дали месото ти е вкусно.
— Попитай ги дали има и други проходи, които извеждат по-високо в планината.
Пауза. Напрегнах се да чуя размяната на реплики, но не чух нищо освен тихото пращене от пламъка на Гог.
— Могат да ни заведат до такъв проход — каза накрая Горгот.
— Кажи им, че Феракинд ще дойде. Кажи им да се скрият наблизо. Задачата им е, настъпи ли моментът, да ни заведат до въпросния проход.
Винаги познавах, когато мислите на Горгот го застигнат в гръб. В момента спринтираха към него, раззинали черни усти в мълчалив рев, черните им езици провиснали връз криви зъби. Изчезнаха по-бързо, отколкото се появиха, потънаха в мрака.
— Точно така, ще повикаме Феракинд. Ще се опитам да го спечеля за нашата кауза. — Обърнах Гог с лице към мен. — Ако стане напечено, искам да направиш онзи номер, който ни показа в залата на дука. Ако Феракинд се опита да ни подпали, искам да вземеш огъня му и да го преместиш там, където ти кажа.
— Ще се опитам — отвърна Гог.
— Разчитам на теб, момко. — Цял живот ме бе мъчил страх от изгаряне, още от онова с машата, а може би и от по-рано, не знам. Спомних си как Верен гореше окован. Чух воя му. Кисела жлъчка опари гърлото ми. Можех да зарежа всичко това и да си тръгна. Да си тръгна жив и здрав.
— Как ще го накараме да дойде тук, брат Йорг? — Първият въпрос на Гог за деня.
Още се виждах как вървя надолу по планинския склон. Вървя, свиркам си под пролетното слънце и се усмихвам. Пот се стичаше от подмишниците ми, изстиваше по ребрата. Ако беше тук, Макин щеше да каже, че има лошо предчувствие. И щеше да е прав.
Можех да си тръгна. Просто да си тръгна.
Ако беше тук, Кодин щеше да каже, че рискът е прекомерен, а печалбата — неясна. Щеше да каже това, но щеше да има предвид друго — „Разкарай се оттук, Йорг“, — защото не би искал да изгоря.
А ако баща ми беше тук? Ако ме видеше как пристъпвам към светлината навън? Как поемам по лесния път? Щеше да каже тихо, нечуто почти: „Още един, Йорг. Още веднъж.“ И при всеки кръстопът оттук нататък аз щях да избирам по-лесния път… още веднъж. А накрая онова, което обичам, пак щеше да изгори.
— Направи огън, Гог — казах. — Направи най-големия огън на света.
Гог погледна Горгот и той кимна и отстъпи назад.
Отначало не се случи нищо. Поех си бавно дъх три пъти, четири, пет, а още нищо не се случваше. После, едва доловимо, червените пламъци по гърба на момчето се раздвижиха, затрепкаха. Цветът стана по-наситен. Червеното поаленя, пепелявосивото избледня. Заля ме жега и аз отстъпих крачка назад, после още няколко. Сенките в пещерата бяха избягали, но аз нямах време да се наслаждавам на осветената гледка. Гог пулсираше нажежен, както жарта в ковашка пещ пулсира с всяко натискане на духалото. Двамата с Горгот се оттеглихме в тунела от другата страна на пещерата. Жегата от огъня на Гог обливаше лицата ни, леденото течение сковаваше вратовете ни.
Пламъците дойдоха без звук и бушуващ огън изпълни пещерната катедрала. Залитнахме назад, пещерата се скри от погледа ни, но още усещахме непоносимата горещина на огнения ад. Дишах трудно, сякаш огънят беше изял нещо важно от въздуха.
— Как ще ни помогне това? — попита Горгот.
— Има само един огън. — Напълних дробовете си с нагорещен и безполезен въздух. Черни петна заплуваха пред очите ми. — И Феракинд вижда през него като през прозорец към целия свят.
Горгот ме хвана за рамото, преди да съм паднал. Той, изглежда, не срещаше трудности и това ме изпълни с негодувание, глупаво чувство, предвид че вече пропадах към някакво тъмно място, където ръката му не можеше да помогне. Не чувах нищо освен собственото си накъсано дишане и стърженето на петите си по пода, докато Горгот ме влачеше нагоре, по-далеч от огъня. Така се бях сгорещил, че не беше изключено да се самозапаля, но незнайно защо краката ми замръзваха.
Огънят, който беше дошъл без звук, изгасна с кратък бумтеж. Изгасна, преди да съм изгубил съзнание докрай, заля ме адски студ и аз се свестих с ругатня.
