По обяд гората се разреди и отстъпи пред стръмен пущинак. Газехме през поляни от папрат, висока до кръста и прошарена с бодлив прещип, който не пропускаше случай да закачи дрехите ни, земята беше обрасла с пирен, който ни спъваше на всяка крачка и вдигаше облаци от семена.
Не се наложи да връщам Синдри.
— Ще ви изчакам тук — каза той и си отъпка местенце в папратта на един слънчев склон. — Късмет с Феракинд. Ако го убиете, ще имате поне един приятел в Севера. Хиляди всъщност!
— Не съм дошъл да го убивам — казах аз.
— Може би така е най-добре — отвърна Синдри.
Свъсих вежди. Ако мои трима братя бяха загинали в Хаймски цеп, определено щях да имам сметки за уреждане с човека, който се разпорежда там. Данците обаче май не правеха разлика между Феракинд и вулканите. За тях да търсиш отмъщение срещу Феракинд беше като да млатиш скала с чук, задето приятелят ти е паднал от нея.
Поведох левкротите към Халрада, по същите пътеки и баири, които бях изкатерил първия път. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-силен и студен ставаше вятърът. Слънцето грееше жизнерадостно и не предвещаваше буря. Ако това се окажеше последният ден от живота ни, поне щеше да е хубав.
Влачехме се по дълга клисура, поръсена с черна пепел и нашарена от застинали потоци лава, древните реки още се различаваха в твърдата скала. Далеч над нас самотна овчарска колиба се гушеше миниатюрна във великанската прегръдка на планината. Сигурно бе построена по времето, когато тревата е намирала сили да пусне корени тук. Облак премина невидим в синьото небе, закри за миг слънцето и сянката му се плисна на вълнички по безкрайната шир от огряна скала. Горгот изръмжа гърлено. Ето затова обичах да пътувам с него. Той складираше думите си, трупаше ги като скъперник и не споделяше мислите си, но никога не пропускаше нищо, дори онези редки моменти, когато безчетните парченца на нашия мръсен, изхабен свят се подреждат в мимолетни картини, така пропити с красота, че от силата ѝ те заболяват очите.
За разлика от Горгот, Гог по принцип дрънкаше като за двама. Обикновено не го слушах. Децата са такива, бърборят непрекъснато. Това им е в природата, а в моята е да пропускам брътвежа им покрай ушите си. Докато катерехме за втори път склоновете на Халрада обаче Гог не обелваше и дума. След като седмици наред ме беше обстрелвал с въпроси от сорта на: „Защо конете имат четири крака, брат Йорг?“, „От какво е направен зеленият цвят, брат Йорг?“ или „Защо това дърво е по-високо от онова, брат Йорг?“, човек да си помисли, че мълчанието му би било балсам за изстрадалите ми уши, но не. В действителност мълчанието му ме дразнеше повече от неспирните въпроси.
— Нищо ли няма да попиташ днес, Гог? — подкачих го.
— Нищо. — Стрелна ме с поглед, после отклони очи.
— Нищо?
Катерехме се в мълчание. Знаех, че Гог мълчи не само от страх. Всяко дете рано или късно открива, че близките му не са всесилни, и това го изпълва с ужас. Разбира, че майка му не може да го опази, че учителят му допуска грешки, че понякога трябва да тръгнем по грешния път, защото възрастните нямат силата да поемат по правилния… всичко това краде от детството ни, всеки миг на горчиво откровение е удар, който убива частица от детето в нас и разкрива частица от мъжа, от онова странно и непознато същество, което е по-кораво от детето, кораво, но закалено с горчивина и разочарование.
Гог не ми задаваше въпроси, защото не искаше да чува как го лъжа.
Стигнахме до пещерите, чиито отвори не бях видял преди, сбърчихме носове от вонята на троловете и влязохме в мрака.
— Малко светлина, ако обичаш, Гог — казах аз.
Момчето отвори ръка и в шепата му разцъфна пламък, сякаш го беше стискало в юмрука си през цялото време.
Поведох ги през залата при входа, по стръмния проход в планинската снага и до катедралната зала, почти сферична по форма, с надупчен под и огладени стени.
Този път троловете се появиха веднага — половин дузина се материализираха сякаш от въздуха в сенките около пламъка на Гог. Горгот раздвижи мишци, готов да изпробва силата си, ако сред новите има кандидати за двубой. Но троловете, и нови, и стари, клечаха и ни гледаха, гледаха Горгот и не показваха признаци на агресия.
— Защо дойдохме тук? — най-сетне попита Горгот. Вече се чудех дали изобщо ще попита.
— Защото този терен си избрах — отвърнах. — Ако ще се срещаш с лъв, не го прави в бърлогата му.
— Избрал си? От кое? Други терени не си огледал — каза Горгот.
— Така е. И нямаше нужда, защото тук намерих онова, което ми трябва.
— И какво е то? — попита той.
— Смътна надежда. — Ухилих се и клекнах, за да съм на едно ниво с Гог. — Трябва да се срещнем с него, Гог. Знаеш, че имаш проблем, нали? Твоите огньове рано или късно ще те погълнат, а аз с нищо не мога да ти помогна, нито аз, нито Горгот, и всеки път ще става по-зле. — Не го излъгах. Той не искаше да чува лъжи от мен.
Сълза се отрони по бузата му, после кипна и се изпари. Хванах ръката му, мъничка в моята, притиснах в дланта му откраднатото камъче с руната и затворих пръстите му около него.
