Сарет най-сетне изтърси анкратското си хлапе. Големи писъци бяха, толкова големи, че половината замък, волю-неволю, разбра всичко за оная работа с изтласкването на голяма мазна глава през дупка, където дори на пръстите им е тясно. След първите няколко часа ме отпрати. Защото съм се цупела. Разкарах се с удоволствие.
Би трябвало да се радвам за нея. Да съм благодарна, че и двамата са живи. Обичам сестра си, а някой ден сигурно ще заобичам и момчето. То не е виновно, че е Анкрат. Но ме е страх.
Не се цупех. Страх ме беше. Сарет пищя през целия ден и след падането на нощта, преди бебето най-после да излезе. Знаех, че има мръсна уста, но нещата, които крещеше към края… Не ми се мисли как ще я гледат слугите сега. Как ще поглеждат придворните рицари към своята кралица.
Страх ме е и перото предава страха ми на всяка буква, криви я. Треперя и затова пиша бавно, иначе сама не ще мога да разчета написаното.
Миналия месец не ми дойде, този — също. Мисля, че преди годината да е свършила, аз ще съм тази, която крещи и не ѝ пука какво казва и кой ще я чуе. И никой няма да развява знамена, нито ще се моли в параклиса за моето копеле, както го направиха за малкия принц Дегран в полунощ. Дори ако и моето бебе има същата черна коса, прилепнала мазна към главата, и същите тъмни очи, които гледат от зачервено и грозно личице.
Мразя го. Как е могъл да го направи? Как можа да развали всичко?
Нощес сънувах Йорг. Дойде при мен, а моят корем беше голям, огромен, кожата опъната и гореща, копелето иска да излезе, малките му ръчички ме удрят отвътре. Сънувах, че Йорг е донесъл нож. А може да е бил и моят нож. Онзи с дългото и тясно острие. С него Йорг ме разпори, както Дрейн корми риба в кухнята, и измъкна бебето, цялото червено и пищящо.
Трябва да кажа на някого. Трябва да ида при брат Глен и да му разкажа. Как Йорг ме е изнасилил. И да помоля за прошка, макар че не съм съгрешила с нищо. Трябва да отида. Ще ме пратят при Светите сестри в Женската скала.
Но онзи тип ме отвращава, онзи дебел монах с празните си очи и дебелите си пръсти. Не знам защо, но го мразя дори повече, отколкото мразя Йорг Анкрат. Видя ли го, настръхвам цялата, сякаш кожата ми иска да се смъкне и да изпълзи на някое скришно място.
Или да помоля някого за помощ. Да го махна. В бедняшкия квартал на Скорон има стари жени, които ти стриват горчива каша… и бебетата изпадат от жената, която е отишла да търси помощ, изпадат мънички и мъртви. Но това е в Скорон. Не знам кого да потърся тук, кого да попитам. Маери Кодин може би, но тя е твърде добродушна, твърде чиста. Освен това Маери ще каже на Сарет, а Сарет — на крал Олидан, и само бог знае как ще ме накаже той, задето съм му развалила плановете, задето не играя политическата му игра като послушна пионка, задето съм паднала извън борда.
Най-добре да се омъжа за принц Орин или за Еган. Бързо, преди да ми е проличало. Еган няма да чака сватбата. Приема ли, ще ме обязди на секундата. И никога няма да разбере, че детето не е негово. Орин ще чака.
— Къде е Кодин, по дяволите?
— Долу. — Командирът на Стража Хобс посочи към долината. Сивият ариергард на Стража се изтегляше в неправилна линия пред авангарда на вражеската войска.
— Трябваше да го оставиш в замъка, Йорг — каза Макин, като си поемаше тежко дъх след всяка дума. — Много е стар да тича.
— Кепен е на сто, а ще изкатери тая планина и ще слезе на бегом, преди ти да си закусил, сър Макин — изръмжах.
— Е, сигурно има шейсет — каза Макин. — Във всеки случай е по-стар от Кодин, признавам.
Хобс спря при нас на билото. Капитан Стод застана до него, късата му бяла брада обрамчваше зачервено лице.
— Е? — каза Хобс.
Погледнах го.
— Господарю — добави той.
Когато си в планината, е лесно да загубиш вяра, но е също толкова лесно да я намериш. Незнайно как и защо, но хилядата метра по-близо до Господ имат значение.
Така или иначе, Хобс имаше основание да се съмнява. Над нас долината се стесняваше в клисура със стръмни стени, като гърло на бутилка, което да забави моите триста достатъчно, за да ни настигнат стреляните и най-сетне да окървавят мечовете си след дългата гонитба. Над клисурата започваше царството на снега и дългото катерене към прохода на Синята луна, непроходим по това време на годината въпреки че се нарича проход. Долината под нас гъмжеше от вражески войници, които ни превъзхождаха десетократно и повече, настлана беше като с килим от мъже в движение, слънцето се отразяваше в шлемове и щитове, отскачаше от върховете на мечове и копия.
— Да изчакаме Кодин — казах аз. Дори Кодин имаше нужда нещо да подкрепи вярата му.
— Господарю. — Хобс сведе глава. Стисна лъка си и зачака, дишаше тежко. Добър човек беше, или ако не добър, то със сигурност стабилен. Татко го беше избрал лично от кралската гвардия и го беше пратил в Горски страж, не като наказание за някаква простъпка, а като комплимент и награда за Стража.
