— К’во става, мамка му? — Лежах в поточе ледена вода. Допреди минути тунелът си беше съвсем сух, а сега по наклона му шуртеше поток с все камъчетата, ромоленето и всичко. Надигнах се на колене в ледената вода, после се подпрях на стената да се изправя. Горгот ме поведе назад. Беше живял дълго в мрака под връх Хонас и котешките му очи лесно намираха пътя. Вървеше сигурно напред, а аз се препъвах след него. Поточето ни изведе до катедралната пещера, където водата възвря за секунди върху нажежените камъни и се изпари.
Гог чакаше, където го бяхме оставили и все така нажежен, а Феракинд стоеше при устието на тунела към входната каверна.
Представял си бях, че ще намеря човек с огън в себе си. Но Феракинд беше по-скоро огън със следа от човешко. Формата му беше на мъж, но мъж, направен от стопено желязо, като онова, което изливат от големите пещи в Бароу и Гуангянг. Гореше целият, силуетът му трептеше при всяко движение. Когато насочи към мен очите си — нажежени до бяло звезди, — погледът му опърли кожата ми.
— Гог, ела! — Изглежда, и гърлото ми беше пострадало в някаква степен, защото ме заболя, когато извиках. Добре че беше парата от водата в краката ми да облекчи чувството на болезнена сухота.
— Детето е мое — обади се Феракинд сред припукването на пламъците си.
Гог хукна към нас. Феракинд го последва с бавна стъпка.
— И за какво ти е? — извиках. Ако направех и крачка напред, кожата ми щеше да се стопи.
— Големият огън поглъща малкия. Ще се съединим и силата ни ще порасне — каза Феракинд.
Имах чувството, че говори по спомени, че използва малкото човешки компоненти, които огънят още не е изпепелил.
— Точно от това дойдохме да го спасим — казах аз. — Не може ли да вземеш огъня от него и да ни оставиш момчето?
Горещите му очи се спряха върху мен, втренчиха се в мен, сякаш огненият маг чак сега ме виждаше наистина.
— Знам те.
Не знаех как да отговоря на това. Устните ми бяха твърде сухи за глупавите шегички, които вероятно бих измислил при други обстоятелства.
— Ти събуди един стар огън, който не беше горял от хиляда години — добави Феракинд.
— А, да — казах. — Онова значи.
— Ти съедини небето и земята. — Пращенето на огъня се смекчи, сякаш споменът за строителския огън изпълваше Феракинд със страхопочитание. Сенки пролазиха по огнения силует.
Гог стигна до нас. Огънят му беше загаснал, но не без да остави следи — оранжеви пламъчета по гърба, гърдите и ръцете.
— Е, можеш ли да го промениш? Можеш ли да извадиш огъня от него, ако не целия, то поне достатъчно, та момчето да оцелее? — попитах. Всеки дъх ми причиняваше болка, а изпаряващата се вода замъгляваше гледката. Някъде зад и над нас горещината на Гог и Феракинд топеше древния лед в сърцевината на Халрада.
Огънят на Феракинд изпращя и припламна, пламъци облизаха пода на пещерата. С известно закъснение осъзнах, че огненият маг се смее.
— Строителите се опитаха да строшат бариерите между мисълта и материята — каза той. — Искаха да променят света според желанията си и в голяма степен успяха. Те изтъниха стените между живота и смъртта, между огъня и неогъня, опитаха се да стопят разликите между това и онова, дори между тук и там.
Хрумна ми, че здравият разум на Феракинд е бил сред първите, които са изгорели в личната му преизподня.
— Можеш ли да помогнеш на момчето? — попитах пак и се закашлях.
— Написано е в него. Мислите му докосват огъня. Огънят докосва ума му. Той е заклет в огъня. Не можем да променим написаното в нас. — Феракинд пристъпи по-близо, пламъците му се разгоряха като крила на птица пред полет. — Дайте ми момчето и ще ви пусна да си идете.
— Много път изминах, за да приема отказ сега — рекох аз.
Огънят не е търпелив. Огънят не преговаря. Все неща, които би било редно да знам.
Феракинд протегна ръце към нас и от тях изригна колона бял пламък. Винаги съм се смятал за бърз, но Гог се оказа по-бърз от мислимото, разпери ръце и улови пламъка, тялото му преля от оранжево в бяло, но нищо от огъня не стигна до Горгот и мен.
— Зад нас! — изкрещях. — Прати го назад!
И Гог се подчини. Огънят протече от едната му ръка в другата и момчето го метна в прохода зад нас. Не виждах огнения маг, виждах само бялото кълбо от пламъци, които извираха навън, не виждах и тунела, само свирепо торнадо от бял пламък, който препускаше през него, устремен нагоре. Стояхме в какавида, обградени от пламъци и нечовешка горещина, и само едно малко момче стоеше между нас и мигновена смърт в огнената пещ.
Сякаш цяла вечност виждахме само ослепителна горещина и чувахме само рева на огъня. Очаквах всеки миг да настъпи краят, някакъв край, а вместо това пожарът набираше бяс. Гог грееше, отначало с оранжевото на желязо, което е готово за ковашкия чук, после с бялото на ковашката пещ, после с чистото бяло на звездната светлина. Виждах по-тъмните линии на костите му, все по-ясно очертани с всеки следващ миг, сякаш огънят гореше през него и черпеше енергия от мускулите, кожата, тъканите на детето. Едно крехко, изпепелено дете.
