ИЗ ДНЕВНИКА НА КАТЕРИН АП СКОРОН
16 декември, 98 година от Междуцарствието
Анкрат. Висок замък. Спалнята ми. Маери Кодин шие на стола в кьошето. Дъжд трополи по капаците.
„Мадам, вие прогонихте зимата и ни сгряхте с топлината на усмивката си.“
Това каза принцът на Стрела, когато слязох по стълбището в Източната зала. „Мадам“, а не „принцесо“, защото така е прието в земите на Стрела. Мадам. Малко надуто може би, но ме накара да се усмихна и ме извади от сериозните размисли на тема Сагеус и неговото татуирано лице. И макар да подозирам, че думите, с които ме посрещна принцът, са написани от някой отдавна мъртъв поет, Орин ги каза така прочувствено, сякаш лично съм го вдъхновила да ги измисли.
„Катерин, изглеждаш добре.“
Това пък го каза Еган, докато брат му се покланяше. Тези двамата са като деня и нощта. Или като утрото и здрача, да речем. Орин е рус като северен лорд и красив като принцовете от книжките с приказки за малки принцеси, преди въпросните малки принцеси да разберат, че не целувката превръща жабата в принц, а далеч по-прозаичното право на собственост върху замък и стотина акра земя. Косата на Еган е къса и по-черна от катран, кожата му още носи печата на лятното слънце, а лицето му щеше да е грубо и подходящо за касапин или палач, ако не беше огънят зад него, енергията, от която настръхваш цялата.
А какво беше последното, което ми каза Йорг Анкрат? „Може пък твоята ръка, лелче, да е по-точна?“ Когато ме подканяше да довърша започнатото от баща му. Помня го как стои, по-блед от Орин, по-тъмен от Еган, косата му по раменете като черна река. Гледаше ме, гледаше ножа в ръката ми, а лицето му беше напрегнато и сложно, сякаш можеш да зърнеш там не мъжа, в който Йорг ще се превърне, а мъжете, в които би могъл да се превърне.
И защо изобщо пиша за онова момче, когато имам мъже, за които да говоря? Онова момче, което ме удари. Не мисля, че той ми е разкъсал роклята. Мисля обаче, че идеята не му е била чужда.
И двамата ми поискаха ръката. Орин го направи със сладки думи, които не помня. Накара ме да се чувствам съвършена. Чиста. Знам, че ако го приема, той ще се грижи за мен и ще се постарае да ме направи щастлива. Не, обрисувам го твърде… превзет. В Орин от Стрела има и огън, и сила. Сърцевината му е от желязо, а жизнената му енергия — безкрайна.
Еган ми предложи с малко думи и дълги тъмни погледи. Мисля, че неговите страсти биха ужасили Сарет, въпреки мръсната ѝ уста. Мисля, че една слаба жена би умряла в леглото му. А една силна жена вероятно би открила, че леглото му е единственото място, където се чувства жива докрай.
Разхождахме се в розовата градина, която кралица Роуен е засадила година преди да умре, онази между замъка и крепостната стена. Първо се разходих с Орин, защото той е по-големият брат, макар и само с година, после с Еган, а Маери Кодин вървеше на метър зад нас да ни свети. Сега градината е обрасла, не са я зарязали напълно, но и не я обгрижват с любов, розовите храсти не са подрязани, скреж покрива прецъфтелите цветове, бодлите, спаружените листа. Отначало Орин вървеше мълчаливо, само стъпките му по чакъла нарушаваха студената тишина. Първите му думи се закъдриха в бяла пара:
— Не ще е лесно да си моя жена.
— Честността винаги е като свеж полъх — отвърнах аз. — Защо да е толкова трудно?
И там, сред розите, той ми обясни — без надувки или излишна горделивост, — че един ден ще стане император и че пътят до Виен няма да е лесен. Не му го бил нашепнал Бог, нито Орин го бил обещал тържествено край одъра на умиращия си баща — не го представи като орис, а като дълг. Според мен Орин от Стрела е като самороден диамант. Един наистина добър човек, който притежава нужната сила да направи онова, което добротата му изисква от него.
И беше прав, разбира се. Да обичаш такъв мъж сигурно е лесно, да си омъжена за него — много по-трудно.
За разлика от Орин, който обмисляше внимателно думите си и говореше за бъдещето, Еган говореше без колебание и за настоящето. Единственото общо помежду им беше честността. Еган ми каза, че ме иска, и аз му повярвах. Каза ми, че ще ме направи щастлива и как. Сигурна съм, че ако бях хвърлила поглед през рамо, лицето на Маери щеше да се окаже червено като моето. Еган говореше за конете си, за битките, които е водил, и за земите, където ще ме заведе. Отчасти си беше хвалба, без съмнение, но в крайна сметка той говореше за страстите си — двубоите, ездата, пътуването, а сега и моя милост. Може да прозвучи плиткоумно, но приех като комплимент включването си в набора от примитивните му наслади. Знам, че вероятно ме вижда като поредната награда, която трябва да спечели, но знам също, че в мен има огън, който не отстъпва на неговия, и че Еган от Стрела може да остане приятно изненадан.
Казах им, че трябва да си помисля.
Сарет смята, че съм луда — трябвало веднага да си избера единия и да се махна от Анкрат.
Маери Кодин казва, че трябва да избера Орин. Имал повече земя, по-добри перспективи и достатъчно огън да стопи една жена, но не и да я изгори.
Аз обаче мисля да почакам.
