Войник от Стража изкрещя и падна вляво от мен, стрела го беше пронизала в шията. Изкрещя точно като Маикал, само по-силно. Друга стрела удари скалата зад мен и се строши.
— Не зная защо те обичам — повтори Кодин. Гласът му отслабваше.
Чувах тропот на ботуши. Трясък на стомана в стомана. Викове.
— … но те обичам от сърце.
Вдигнах очи, примигнах, примижах. Надолу по склона Макин се счепка с първия в надбягването. Майстор на меча срещу обикновен войник, изтощен при това. Никаква интрига. Поне докато съотношението в числеността не се променеше драстично.
— И направи нещо за онова момиче — чух гласа на Кодин, малко по-силен отпреди.
— Миана? — попитах аз. Миана би трябвало да е на сигурно място в замъка. Засега поне.
— Катерин от Скорон. — Закашля се пак. — Когато си млад, тези неща изглеждат дяволски важни. Нещата на сърцето и слабините. Когато си на осемнайсет, те изпълват целия ти свят. Но… повярвай ми, Йорг. Когато си прехвърлил четирийсетте и миналото се крие в мъгла… тогава са още по-важни. Направи нещо. Преследват те много призраци. Знам го, макар ти да го криеш добре.
Мъжете от Стража се бяха струпали пред нашата позиция, сражаваха се вкупом срещу първите трийсетина войници, чието число се множеше от миг на миг. Познаваха лъка интимно, както се познават любовници, но и в близък бой бяха добри. Боят с меч на стръмен каменист склон не е умение, което да усвояваш в разгара на битка, но мъжете от моя Страж бяха учили това изкуство с години и засега удържаха фронта.
— Пропуснеш ли шанс като този с Катерин, той ще те преследва по-дълго и по-жестоко от всеки призрак, който си отглеждаш сега — каза Кодин.
Още една стрела удари, по-близо отпреди.
— Бегом! — извиках аз.
Каквито и други мъдрости да ми беше складирал Кодин, щяха да почакат. Има си време за сантиментални приказки, но не на планински склон, докато те стрелят.
— Бегом! — извиках отново, но не вдигнах цикламената панделка на лъка, защото си имах план, а той не включваше стрели в царствената ми снага.
И преди съм погребвал братя, приятели дори, но никога не ги бях погребвал живи.
Оставихме Кодин в скалната му гробница, още не беше умрял, но билетът му беше запазен. Оттегляхме се безредно, сражавахме се за всяка крачка. Включих се в мелето и си изсякох пътека през мъжете от Стрела, сякаш се канех да стигна чак до стените на Призрачния. Има нещо в битките, което те кара да забравиш всичките си проблеми. Най-вече защото всичките ти стари проблеми внезапно издребняват пред лицето на новите, които се струпват пред теб и имат наточени ръбове.
Или пък на мен нещо не ми е в ред. Може би е свързано с онези три стъпки, които направих встрани от света на здравомислещите хора, на добрите хора. Така или иначе, нищо не ме радва повече от добре блокиран удар с меч, последван от бърза контраатака и писъка на врага. Бог ми е свидетел, че трясъкът на остриетата и усещането как мечът ми потъва в плът са по-сладки и от звука на най-нежната флейта. Стига плътта да не е моята, разбира се. Всичко това не може да е редно. Но е факт.
Биех се страхотно, но врагът прииждаше ли, прииждаше, сякаш стреляни нямаха друго в графика си днес освен да умират. Изтеглихме се назад и ги оставихме да се спъват в кръв и трупове. Мнозина от нас намериха пролука в битката, за да се обърнат и да избягат. Мнозина от нас не успяха.
Близо две трети от Стража минаха през тясното гърло на клисурата, изкатериха се по стръмните склонове и стъпиха на широките планински рамене отгоре. Останалите, дори онези, забавени от лека рана, попаднаха под стъпките на настъпващата войска.
Вятърът беше леден, жесток. Тук, на открито, буквално изпиваше топлината от телата ни. Нищо, че тичахме и се катерехме. Когато е толкова студен, вятърът стига до костите ти, изпива ти силиците капка по капка.
Пълзяхме упорито срещу вятъра, опърпана банда без йерархия и отделения, снегът ни заслепяваше, падаше на малки снежинки, толкова студени, че не залепваха по скалата. Недалеч пред нас започваше снежната покривка, белотата скриваше гънките и кухините, заглаждаше еднообразно релефа. Белота, ширнала се чак до прохода на Синята луна, задръстен по това време на годината и безполезен като път за бягство, белота и отвъд, чак до билото на връх Ботранг, а отвъд него — небето.
Настигнах Макин. Лицето му бе сиво, походката — пиянска. Погледна ме косо, без да обръща глава дори, сякаш и за това нямаше сили. Не му стигаше дъх да говори, но и погледът му стигаше — кратък, но красноречив. Щяхме да умрем тук, в планината. На този склон, или на следващия, а кръвта ни щеше да нарисува хубави алени картинки върху белия сняг.
— Спокойно — казах му. Още имах сили в себе си. Не много, но ги имах. — Имам план.
Надявах се, че имам план.
