— Аз не съм жена — казвам. Казвам го разсеяно, колкото да запълня паузата. Умът ми е зает с друго, с нови въпроси или по-скоро с образите, които тези въпроси наслагват върху нея.
Виждам я да изважда скришом ножа от някакъв джоб в роклята си. Нож с дълго острие, като онези, с които мушкаш през пролуки в бронята повален противник, но по-крехък на вид. Нейният нож би се счупил, ако мъжът се извърти. Нейният нож може и да не стигне до сърцето. Не би трябвало да го видя. От мен се очаква да гледам жадно очите ѝ, устата ѝ, повдигането и спадането на гърдите, и аз ги гледам, но истината е, че често виждам повече, отколкото другите очакват да видя.
— Не може ли да искам нещо повече? — пита тя.
— За искане пари не вземат. — Не мога да откъсна очи от нея. Погледът ми забърсва ножа само от време на време. Тя не ме вижда. Мисля, че не знае какво правят ръцете ѝ — дясната стиска дръжката, лявата е върху корема ѝ, като нокти на граблива птица, сякаш иска да разкъса собствената си плът.
— Трябва ли да бъда чудовище? Трябва ли да бъда новата Червена кралица, за да…
Посяга да ме намушка и аз хващам китката ѝ. По-силна е, отколкото съм си представял. И двамата поглеждаме надолу към ръката ми, тъмна върху нейната бяла китка, и към тънкото острие на ножа, чийто връх трепти на сантиметри от слабините ми.
— Нисък удар — казвам и извивам ръката ѝ, но тя пуска ножа, преди болката да я е принудила.
— Какво? — Гледа ръцете ни, своята и моята, устата ѝ е отворена.
— Става ти навик да ми вадиш нож — казвам аз. Горчивината се надига в мен. Усещам вкуса ѝ.
— Убих нашето дете, Йорг. — Смехът ѝ е твърде писклив, истеричен. — Убих го. Изпих горчивия хап на Сарем Уик. Тя живее тук. — Катерин върти трескаво глава, сякаш очаква да види вещицата сред дърветата.
Знам я Сарем Уик. Виждал съм я да събира билки и мъхове. Веднъж се бях промъкнал близо до колибата ѝ, но така и не надникнах. От колибата се носеше смрад на изгорено куче.
— Какви ги говориш? — питам аз. Толкова е красива. Проклина женското в себе си, а ето ме мен, забравил дори ножа, който лежи на земята между нас, ножа, който тя едва не заби в слабините ми, забравил го заради извивката на шията ѝ, заради трепета на устните ѝ. Желанието изпива мозъка на мъжете.
— Удари ме и после си ме взел. Сложил си семето си в мен — казва тя и ме заплюва. Мери се в лицето, но уцелва косата близо до ухото ми. — Но аз го махнах. С горчив хап и парещ мехлем.
Усмихва се широко и аз виждам омразата. А тя сякаш за пръв път ме вижда ясно — свела глава, лицето ѝ обрамчено от косата, очите тъмни. Усмивка като озъбване. Предизвиква ме.
Помня я как лежи на пода в сапфирената локва на дрехата си. В безсъзнание. После гласът на шипката, моят може би, или на Корион, или по малко и от двама ни, който ми нашепва да я убия. Същия съвет бих получил от баща си. Да тръгна по най-трудния път. Желанието изпива мозъка на мъжете. Но аз не я убих. Гласът ми нашепваше и друго — да я изнасиля. Да я взема, просто така. Но аз само докоснах косата ѝ. Онова, което исках, не можеше да бъде взето насила.
— Мълчиш, Йорг? — Заплюва ме отново. Този път право в лицето. Примигвам. Топлата слюнка изстива върху бузата ми. Катерин иска да ме ядоса. Не ѝ пука какво мога да направя. — Махнах бебето ти, изтече с малко кръв. Преди да е пораснало достатъчно, че да го види човек.
Не знам какво да кажа. Кои думи могат да ми послужат? Сам не бих си повярвал. На спомените си вярвам — били са ми отнемани в миналото, но никога притуряни, — но кой друг би се усъмнил в изначалната подлост на Йорг от Анкрат? Аз — не.
Извивам нежно ръката на Катерин зад гърба ѝ и я повеждам през гробището по пътя, по който съм дошъл. Има бели следи по ръката ѝ, там, където съм я стиснал. Толкова силно ли съм я стиснал? Във въображението си често бях виждал ръцете си върху нея, но сега имам чувството, че съм счупил нещо безценно и нося парченцата, с пълното съзнание, че не могат да се залепят.
— Пак ли ще го направиш? — Гневът ѝ се е оттекъл. Объркана е.
— Не — казвам аз.
Вървим. Осили полепват по полите на роклята ѝ. Ботушките ѝ за езда оставят следи от токчета, които и слепец може да проследи.
— Оставих коня си вързан за едно дърво — казва тя. Това не е жената, която оставих на пода в онзи ден. Онази Катерин беше бърза, умна; тази е замаяна, сякаш току-що се събужда.
— Ще се омъжа за принца на Стрела — казва тя и обръща глава да ме погледне през рамо.
— Нали уж не искаше да си ничия награда — казвам аз.
Тя отклонява поглед.
— Не винаги получаваме каквото искаме.
Имам нужда от нея. Чудя се дали мога да имам онова, от което имам нужда.
Вървим в мълчание, а после Кент Червения излиза от шубрака пред нас. Мечът ми е вързан на гърба му.
— Крал Йорг — кимва той. — Милейди.
— Заведи я при сър Макин — казвам аз и я пускам.
Кент кани с жест Катерин да тръгне по пътеката, която е охранявал.
