Не си чувствах лицето от студа. Дясната половина, която Гог беше обгорил, се чувстваше добре под жулещата ласка на ледения вятър. Грапавата разкривена плът така и не бе спряла да гори, сякаш остри отломки от момчето се бяха забили дълбоко в костите на скулата и челюстта ми и бяха останали там заедно с огъня си. Имах чувството, че лицето ми е буца лед, която ще се строши на парчета, ако отворя уста да проговоря. Беше си един вид облекчение. Научил се бях да откривам трошици утеха почти във всичко. Понякога нямаш друго за ядене.
Писъци прозвучаха зад нас, когато най-бавните от Стража се срещнаха с най-бързите от Стрела.
Влачех се с наведена глава, съсредоточен върху единия си крак, после върху другия, вдишвах и после издишвах, за да направя място за следващото вдишване. До мен Макин, изглежда, се беше оттеглил в онова тайно и самотно място, където всички стигаме, ако не спрем да копаем. Още няколко копки и внезапно се озоваваш в ада.
Снегът ме свари неподготвен. Без никакво предупреждение тропотът на краката ни по камък изчезна и вместо това газехме в сняг до коленете. Само четири-пет крачки деляха голата скала от дълбоките преспи. Още стотина крачки и стъпалата ми станаха безчувствени също като лицето. Взех да се чудя дали не умирам парче по парче, бавно въведение към смъртта вместо традиционната изненадваща прегръдка.
Снегът започна да взема своите жертви. Да си пробиваш път през преспи е трудна работа. Да вървиш по отъпкана от двеста души пътека е много по-лесно. Стреляни ни настигаха. Естественият подбор беше изстрелял напред най-коравите мъже сред вражеската войска и сега те пъхтяха по петите ни, докато другите, по-меките, още лазеха през стеснението на клисурата.
— Там горе! — Посочих едно място, което с нищо не се различаваше от стотина други бели места. Усещах кутията гореща на хълбока си. Ускорих крачка и Макин остана зад мен. — Там горе! — Не знаех защо, но знаех.
Взех кутията в ръка и хукнах напред. Дробовете ми се пълнеха с кръв или такова поне беше усещането.
Нещото, което ме спъна, не беше камък. Снегът беше покрил всички камъни, погребал ги бе дълбоко под краката ни. Не, спъна ме нещо дълго и твърдо, близо до снежната повърхност. Докато падах, си помислих за дръжка на метла. А после кутията каза „пук“ и умът ми се напълни със съвсем нови неща. Стари неща.
„Пук“ и кутията се отваря. Споменът ме повлича назад към Ренатски лес и аз се озовавам сред надгробни камъни и полски цветя, всичко това огряно от пролетно слънце.
— Така или иначе, аз съм хвърлила око на един добър човек — казва Катерин.
— На кого? — питам аз.
— Принц Орин — казва тя. — Принцът на Стрела.
— Не — отвръщам. Иска ми се да замълча, но проговарям. Не искам да показвам интерес и следователно слабост, но нещата тук не се развиват по план, а именно в плановете аз съм най-добър.
— Не? — казва тя. — Имаш нещо против? Някакво друго предложение? Баща ти е мой настойник, върви и говори с него.
Изобщо не трябваше да става така. Никоя от другите не ми действаше по този начин. Нито Сера, която ме съблазни, когато бях още почти дете, нито Сали, купена и платена, нито слугинчетата на Ренар, нито придворните дами, отегчените съпруги на велможите, хубавките селски девойчета, нито онези, които братята крадяха на пътя и си деляха, никоя от тях.
— Искам те — казвам аз. Думите са корави, ъгловати, излизат от устата ми тромави и недооформени.
— Колко романтично — казва тя. Презрението ѝ ме прерязва. — Харесваш ме, защото ти радвам окото.
— Радваш повече от окото ми, мадам — казвам аз.
— Би ли убил Сарет? — пита тя. За миг си мисля, че ме моли да го направя. После си спомням, че тя не е като мен.
— Може би… Баща ми доволен ли е от нея? — Не питам дали я обича, той никога никого не е обичал. И не лъжа, между другото. Ако има вероятност баща ми да страда заради загубата ѝ, тогава — да, може би.
— Не. Мисля, че Олидан не харесва нищо и никого. Дори не се сещам какво би могло да го зарадва. Макар че когато ти уби Гален, доста се смя.
— Бих могъл да убия Сарет, в случай че ти грешиш за баща ми или ме лъжеш в опит да я защитиш — казвам. Не знам защо, но не мога да я излъжа. — Подозирам обаче, че ми казваш истината. Баща ми е вечно разочарован, от всичко почти.
Тя пристъпва към мен и макар да е по-близо, очите ѝ стават по-далечни. Долавям уханието ѝ — люляк и бял мускус.
— Ти ме удари, Йорг — казва тя.
— Защото ти се канеше да ме намушкаш.
— Удари ме с вазата на мама. — Гласът ѝ е замечтан. — И я счупи.
— Съжалявам. — Колкото и да е странно, наистина съжалявам.
— Не за това съм родена. — Посяга към нещо скрито в диплите на роклята си, кафеникавата рокля за езда. — Не съм родена да бъда награда, за която се състезават принцове, нито да бъда съсъд за отглеждане на бебета. По дяволите. Ти би ли искал да си символ, награда? Или единственото ти предназначение да е раждането на бебета и грижите за тях?
