Кралят на тръните полностью

— Нищо лошо не бива да я сполети, Кент. Дръж под око най-вече Роу и Райк. Кажи им, че имаш разрешението ми да отрежеш всяко нещо, с което я докоснат. И преместете лагера. Оставихме следа дотук. — Обръщам се.

— Къде отиваш? — пита тя.

Спирам да я погледна и изтривам плюнката от лицето си.

— Кой те намери?

— Какво?

— Кой те намери, след като те ударих? — питам. — Когато си дошла на себе си, при теб е имало мъж.

Тя смръщва вежди. Вдига пръсти към мястото, където я бях ударил с вазата.

— Брат Глен. — За пръв път ме поглежда със старите си очи, ясни, зелени и умни. — О!

Тръгвам си.

„Пук“ и след един удар на сърцето кутията се хлопва отново, затворена от безчувствените ми пръсти.

Отново съм в планината, затънал до колене в сняг. Глезенът ме боли. Спънал съм се в лопата.

Горгот ме отнесе до мястото, където бяхме оставили Синдри да ни чака. Навън слънцето грееше като преди, което ми се стори странно. Бяхме преполовили пътя надолу, когато най-сетне се свестих, увиснал на широкия гръб на Горгот. Сетивата ми се включваха едно след друго, първа беше болката, вездесъща, после, много по-късно, усетих вонята на собственото си опечено месо, вкуса на повръщано, чух стоновете си, а накрая до съзнанието ми стигна размазаната гледка на черните планински склонове.

— Господи, просто ме убий, става ли — изскимтях. Сълзите висяха от носа и устните ми, точно както висях аз — преметнат като чувал през рамото на Горгот.

Не за Гог ме болеше, а за мене си.

В своя защита ще кажа, че когато парче от лицето ти, голямо колкото длан, е изпечено като филийка на жар, болката е абсурдно силна. Сега, когато се подрусвах при всяка стъпка на личното си чудовище, болеше дори повече, отколкото в началото, а аз и в началото исках да умра.

— Убий ме — изстенах.

Горгот спря.

— Да?

Замислих се.

— Ису Христе. — Трябваше ми някой, когото да мразя, нещо, което да отвлече мислите ми от изгарящата болка. Горгот чакаше. Щеше да направи каквото му кажа, буквално. Сетих се за баща си, за младата му съпруга и новородения му син в уюта на Висок замък.

— Може би по-късно — казах накрая.

Не помня почти нищо от пътя надолу. Свестих се чак когато Горгот ме положи в орловата папрат и Синдри се надвеси над мен.

— Ускит’р! — възкликна той, превключил несъзнателно на стария северняшки говор. — Това е лошо.

— Е, пак съм си наполовина хубав. — Усетих, че ще повърна, и обърнах глава да полея с горчилка зелената папрат.

— Няма смисъл да стоим тук — каза Синдри. Огледа се, отвори уста да каже още нещо, после я затвори.

— Гог е мъртъв — казах аз.

Синдри поклати глава и сведе очи. Пое си дълбоко дъх.

— Хайде, трябва да те върнем в замъка. Горгот?

Чудовището не помръдна.

— Горгот няма да дойде с нас — казах аз.

Горгот сведе глава.

— Не можеш да останеш тук — възрази стреснато Синдри. — Феракинд…

— Феракинд също е мъртъв — казах аз. Всяка дума ми причиняваше неописуема болка, толкова силна, че ми идеше да ги излея в един крясък.

— Стига бе! — Синдри зяпна и си остана с провиснало чене.

— Ние не сме приятели, Йорг от Анкрат — каза Горгот, гласът му бе по-дълбок отвсякога. — Но и двамата обичахме момчето. Ти пръв го заобича. Ти му даде име. Това означава нещо.

Бих му казал, че дрънка глупости, но болката беше такава, че не намерих сили за още думи.

— Ще остана в Хаймски цеп, в пещерите.

Бих му казал, че се надявам тролската воня да го задави до смърт, но цената в болка беше твърде висока. Затова само вдигнах ръка. Горгот ми отвърна със същото. И така се разделихме.

Синдри най-сетне си захлопна устата, после пак я отвори.

— Феракинд е мъртъв?

Кимнах.

— Можеш ли да ходиш? — попита той.

Свих рамене и легнах по гръб в папратта. Може и да можех. Може и да не можех. Но нямах намерение да ходя и това беше важното.