Райк се изплю красноречиво и продължи да гони комарите. Той, изглежда, ги привличаше. Гадинките явно не се сещаха какъв бълвоч тече във вените му.
Графство Кантанлона лежи по протежение на бившата граница между две големи кралства, чието обединение било първата стъпка на Филип в изковаването на империята. Казват, че майката на Филип го родила на тази граница, в Авинрон, и затова той сметнал, че има основателна претенция и над двете земи. Нищо чудно, че от Авинрон не е останала и следа, само това миризливо блато, захранвано от река с красноречивото име Тиня.
Пътят ни минаваше през блатото. Причините да минава оттам бяха основателни и се намираха от двете му страни. Тръгнах пръв, пеша, водех Барт за юздата. С братята бяхме прекарали достатъчно време в тресавищата Кен и имахме добър усет за мочурливи терени. Ключът е в растителността. Пушицата — тревисто растение с бели топчета като памук — е първият знак за дълбока кал, черният блатен шавар расте там, където земята ще издържи тежестта на човек, но не и на кон, острицата обича чиста вода, огнивчето — застояла, езерният камъш расте там, където водата е дълбока, но калта отдолу е стабилна. Нужен ти е остър поглед и предпазливи крака, плюс надеждата, че топлите мочурища на Кантанлона не се различават съществено от студените мочурища по границата на Анкрат.
Макин имаше право за вонята. Беше горещо като в разгара на лятото. Обгръщаше ни лепкава смрад на гниеща плът и по-лошо.
Придвижвахме се бавно през онзи ден, но все пак изминахме достатъчно мили, за да се слее в съзнанието ни изминатият път с онова, което лежеше пред нас — еднообразно, диво, без надежда за край.
Намерих място, където да лагеруваме без риск числеността ни да намалее през нощта. Серия обрасли с трева могилки, свързани с ивици твърда земя, предлагаха достатъчно място за хората и конете, макар че щяхме да прекараме нощта по-нагъсто, отколкото ни се искаше.
Грамло се зае с вечерята, стъкна огън от съчки и въглища, които предвидливо носеше със себе си. Извади железния си триножник, окачи тенджера над малкия огън и забърка яхнията — ечемик върху ивици пушено месо от дивеч. Скоро от тенджерата се вдигна пара, обгръщаше Грамло, кондензираше се по мустаците му и капеше обратно в яхнията.
Нощта падна тежко и безлунно, погълна всички звезди. Блатото, така тихо през деня, ако не броим жвакането на собствените си стъпки, сега внезапно оживя. Заля ни хор от квакане, жужене, църкане и други, по-влажни и по-притеснителни звуци. Наредих да се редуваме на пост, макар че жарта от жалкия ни огън не разкриваше почти нищо в мрака. Когато дойде моят ред, затворих очи и се заслушах в шепота на блатото.
— Макин. — Сритах го и побързах да отскоча, в случай че ме подкоси инстинктивно. — Твой ред е.
Чух го да се надига със сумтене. Не си беше свалил нито нагръдника, нито металните ръкавици.
— Нищо не виждам. Какъв е смисълът да стоя на пост, мамка му?
— За да ми угодиш — отвърнах. Имах чувството, че ако всички заспим, може никой от нас да не се събуди. — А и ако мислиш, че не ни заплашва нищо, защо си легнал с все бронята?
Заспах още преди Макин да е отговорил на въпроса ми. Катерин бродеше в сънищата ми, носеше мъртвото бебе на ръце и обвинения се сипеха от устните ѝ.
Утринното слънце изпаряваше влага на фини капчици от локвите застояла вода. Отначало изпаренията висяха ниско над пушицата, но докато се приготвим за тръгване, мъглата възвря на височината на гърдите ни, сякаш решена да ни удави и така да компенсира провала на калта.
Има неприятни миризми, с които обонянието ти свиква. Отначало те дразнят, но минава време и вече не ги усещаш. Вонята на кантанлонското блато не беше сред тях. След цяло денонощие в мочурището беше точно толкова гнусна, колкото и в паметния миг, когато вятърът неохотно я запрати в лицето ми.
Мъглата незнайно как съумя хем да ме изпоти, хем да ме хвърли в треска. Обвит в покрова ѝ, почти изгубил от поглед братята, макар да се движеха на броени крачки от мен, аз се сетих за жената и нейните хлапета при онази самотна колиба — жената с мъртвешкото лице и децата, свити като мишки в краката ѝ. Изолацията има различни разцветки.
— Дали да не изчакаме мъглата да се вдигне? — каза Кент.
Чу се плисък и Райк изпсува.
— Тъпата кал ми е до коляното, да я…
Кент имаше право. Мъглата нямаше да издържи дълго. Напечеше ли слънцето, щеше да се вдигне.
— Защо, мястото ти допада и имаш желание да поостанеш? — попитах аз.
Кент нагази мълчаливо в калта.
Където и да се беше дянало слънцето, определено не успяваше да ме стопли. Мъглата сякаш се просмукваше в мен, смразяваше мозъка в костите ми, дори погледа ми прибулваше.
— Виждам къща — извика Сим.
— Да бе! — възрази Макин. — Какво ще прави къща в средата на това…
Къщите бяха две, скоро видяхме и трета. Цяло селце всъщност, с къщи от неогладени трупи и покриви от плочник. Спряхме.
— К’во е това, мамка му? — Роу плю. Мисля, че той е изобретил плюенето.
— Резачи на торф? — предположи Грамло.
