По пътя си на север бяхме яздили в крак с пролетта. Сега имах чувството, че галопираме право към лятото. Калта се втвърди, цветовете на дърветата опадаха, дойдоха мухите. Райк почервеня като домат, както става винаги в началото на лятото, изгоря въпреки наслоената по лицето му мръсотия и това с нищо не подобри настроението му.
Скоро планината и нейните мрачни подножия останаха зад гърба ни, пътят ни поведе през диви пасища, сетне хлътнахме във вековните гори на юга.
В края на един горещ ден — лицето вече не ме болеше толкова, не беше заздравяло, но поне раната бе спряла да сълзи — извадих меча си. Бяхме си спретнали бивак в края на една горска полянка. Роу беше отстрелял сърна, благословен да е, и сега бутът цвъртеше над огъня.
— Предизвиквам те, сър Макин от Трент!
— Сигурен ли си, че още помниш как се борави с това нещо? — подразни ме Макин, ухили се и изтегли своя меч. — Кралю мой.
Разменихме няколко удара, парирахме и нападахме, колкото да се раздвижим. После, без предупреждение, Макин ускори темпото и върхът на меча му се разтанцува сериозно.
— Време за нов урок? — попита той, все така ухилен, но свирепо.
Прехвърлих контрола към дясната си ръка, оставих я да върти меча по свое усмотрение, а аз следях единствено сюжета на битката, атаките и отбраната, не позволявах на отделните детайли да ме разсейват. Слънцето се пресягаше през горския балдахин зад Макин, провираше златни снопове като струни на арфа и аз чух, отвъд шепота на листата и птичите трели, песента на меча. Темпото ставаше по-бързо, стоманата трещеше в стакатов щрих, дъхът ни свистеше усилно. Изгорената половина на лицето ми се подпали отново. Старата болка потече като киселина и светкавица едновременно, сякаш отломките от Гог се бяха забили дълбоко в костите ми и още горяха. По-бързо. Видях как усмивката на Макин угасва, пот се стичаше по челото му. По-бързо… проблясък на отразена светлина в очите му По-бързо. Миг на отчаяние, а после:
— Стига! — И той захвърли меча си. — Ису! — извика и тръсна ръка. — Никой не се бие така.
Братята бяха зарязали заниманията си и ни гледаха, сякаш не бяха сигурни какво точно са видели.
Вдигнах рамене.
— Може пък да не си чак толкова лош учител, знам ли.
Ръцете ми трепереха от раменете и се наложи да си помогна с лявата ръка, за да прибера меча си в ножницата.
— Ох!
В първия миг помислих, че съм се порязал и вдигнах пръсти към устата си да изсмуча кръвта. Но кръв нямаше, само мехур от изгорено.
Следвахме извивките на планината и лъкатушните корита на големи реки. Реки с имена, отбелязани на картите, често различни от тези, с които ги наричаха местните хора. А дори местните не винаги бяха на едно мнение за имената им — в горната част на течението ги наричаха по един начин, в долната — по друг. Не ми пукаше особено, стига реките да ни водеха там, където исках да отида. Уви, твърде често налитахме на препятствия. Стражеви кули, патрулни отряди, наводнения, слухове за чума, все неприятни неща, които ни отклоняваха по заобиколни пътища, сякаш друг избираше руслото ни. Това породи в мен лошо предчувствие, но както казваше Макин, предчувствието си е просто чувство.
— Мама му стара! — Скочих от гърба на Барт и тръгнах към разрушения мост. От нашата страна каменният градеж се беше запазил, арката надигаше снага да прехвърли разпенените до бяло води, но само след няколко метра свършваше като счупен зъб. Големи каменни отломки прозираха под повърхността на водата, образуваха вълни и водовъртежи. По всичко личеше, че мостът се е срутил наскоро.
— Добре де, ще се отклоним малко на изток. Не е болка за умиране — каза Макин.
От всички ни Макин имаше най-добър усет за посоките. Аз разчитах на картите и ги познавах отлично. Дори със затворени очи можех да видя всеки детайл от свитъка с картите си, но Макин умееше да превръща мастилото и обработената кожа в мъдри решения по въпроса коя клисура или кой хребет да изберем.
Изсумтях. Клекнал до основата на разрушения мост, надушвах нещо, лек дъх на разложение под свежата металическа миризма на бързите води.
— На изток тогава — казах и се изправих.
Свърнахме по пътеката, която водеше на изток, тънка черта от по-тъмно зелено сред разлистения лес, засенчена от върби и обрасла с калини. Тръните дращеха по ботушите ми.
Проблемът с рядко използваните пътеки е, че са използвани рядко поради основателна причина. И ако тази причина не е в опасностите, които дебнат край пътя, значи е в самия път. А понякога и в двете. В Кантанлона размитите граници на цивилизацията стават размекнати, толкова размекнати всъщност, че не внимаваш ли, като нищо ще те погълнат.
— Ще минем през това? — Кент Червения се беше изправил на стремената и гледаше намръщено нашарената от тръстики заблатена местност, която се простираше пред нас в зеленикавокафява безкрайност.
— Вони — отбеляза Макин и подуши въздуха, сякаш вонята не се усещаше достатъчно силно и без преки усилия да напълниш дробовете си с нея.
