Придвижвахме се бързо. Прехвърлихме река Райм с една от паянтовите баржи, за които се бях изказал пренебрежително и с недоверие по пътя на север. Оказа се интересно преживяване — първото ми пътуване по вода, а не през или над нея. Конете се гушеха изнервени един в друг, а аз надничах през носа и зяпах омагьосан искрящата река. Уви, пътуването ни продължи само няколко минути — баржата не се задвижваше с гребла или пръти, а чрез издърпване с фиксирано на двата бряга въже. Чудех се на капитана, едър мъж, целия в пот, и на тримата мъже, които работеха за него. Прекарваха живота си по водите на широка река, която само за няколко часа можеше да ги отведе до морето. А те издърпваха баржата си от единия до другия бряг и обратно, стотици пъти в месеца, и винаги бяха на вик разстояние от мястото, от което са тръгнали.
— Я пак ми обясни — каза Макин, когато слязохме на другия бряг. — Защо просто не се върнем в Призрачния, където можем да си живеем като крале, ти — буквално, ние — преносно, вместо да прекосяваме половината свят, за да идем при роднини, които никога не си виждал?
— Някои съм ги виждал. Просто никога не съм им ходил на гости.
— А причината да го правим точно сега? Затова ли превзе Ренарските планини, за да ги управлява Кодин вместо теб?
— Семейството ми винаги се е отнасяло с уважение към стюардите — казах аз.
Макин се усмихна.
— А отиваме там, защото ни трябват приятели — продължих. — Всички предсказатели и техните изкормени кучета врещят до небесата, че принцът на Стрела се е прицелил в императорския трон. Ако това е вярно дори отчасти, той скоро ще си довлече задника в Ренарските планини, а понеже вече го познавам, знам, че ще ни е трудно да го спрем. А въпреки пословичното си дружелюбие явно трябва да прекося половината свят, за да намеря някой, който евентуално да ми помогне във време на нужда.
Всичко това си беше вярно, пътуването ми на юг беше добър ход в играта на тронове, но не това беше основната причина да тръгна натам. Основната причина беше, че исках да намеря поне един роднина, който не копнее да ме убие. Казват, че кръвта вода не става, но онази, която съм наследил по бащина линия, си е бистра водица. Попораснал бях, замислях се за парченцата, от които съм направен, и все по-често се сещах за майчиния си род. Исках да се запозная с тези си роднини, ако не за друго, то поне за да убедя сам себе си, че не всичко в мен е от най-долна проба.
Пътят ни отведе до подножията на Аупите, планина, пред която Матераците бледнеят и на височина, и на площ. Цели легиони бели върхове маршируваха от изток на запад, безразлични към границите на кралствата. Наричаха ги Великата римска стена. Младия Сим сериозно се заплесна по гледката, зяпаше върховете така всеотдайно и запленено, сякаш всеки миг ще падне от гърба на кобилката си.
— Никога не мож ги изкатери тея — рече той.
— Ханибал е прекарал слонове през тях — уведомих го.
Гримаса засенчи лицето му и бързо отмина.
— А, слонове.
До този момент не ми беше хрумвало, че е възможно Сим да няма ни най-малка представа що е то слон. Дори в цирка на д-р Тапрут нямаше слонове. Сим сигурно си мислеше, че слоновете се катерят като маймуни.
Седмици наред яздихме по границите на дребни кралства, където законът беше слаб и нямаше кой да го прилага, подбирахме пътищата с най-слаб трафик. Бяхме седмина, а това е лошо число, когато си на път. Твърде много бяхме, за да останем незабелязани, и твърде малко, за да се осланяме на числеността си в случай на нужда. Е, поне изглеждахме корави. Може би не толкова корави като преди, но достатъчно, за да вдъхнем страх от бога на евентуални бандити. Изглеждахме бедни и това също помагаше. Имахме коне, оръжия и брони, вярно, но нищо друго, което да си заслужава риска, особено риска да се счепкаш с Райк и Макин.
Подножията на Аупите се гърчат по границите на Тевтония — дълги голи долини, разделени от високи каменисти възвишения. В далечното минало тук са се случили лоши неща. Отлъчването, така го наричат, и дори сега, след векове, прашната почва не ражда нищо. В празнотата на онези долини, на седмица път от най-близкото населено място, минахме покрай най-самотната къща на света. Чувал съм, че в далечния бял север, отвъд замръзналото море, хора живеят в колиби от лед, целите увити в кожи да ги пазят от вятъра, който е толкова мразовит, че да те среже на две. Но тази каменна колиба, миниатюрна сред разхвърляните наоколо ѝ канари, с празните си като избодени очи прозорци, ми се стори дори по-страшна. Една жена излезе на прага, три деца се наредиха пред нея, стояха и ни гледаха как минаваме. Никой нищо не каза. В онази суха долина, където само вятърът шептеше, без гарван да се обади, нито чучулига да запее, думите изглеждаха греховни, сякаш имаха силата да събудят нещо, което спи и е по-добре да си остане заспало.
Лицето на жената беше прекалено бяло и прекалено гладко, като лицето на мъртво дете. Децата ѝ клечаха пред нея в сивите си дрипи.
