Изградени сме от противоречия, всички ние. Именно тези противоположни сили ни дават издръжливост, като арките — всяко блокче оказва натиск върху съседното. Покажете ми човек, чиито тухли са подредени по конец, и аз ще ви докажа, че е луд за връзване. Вървим по тясна пътечка, а от двете ни страни дебне лудост. Човек без противоречия, които да коригират равновесието му, рано или късно се отклонява от пътя.
— Хайде да погледнем по-отблизо. — Тръгнах през тълпата. Повечето хора сами ми правеха път, други се налагаше да избутвам. Кент вървеше плътно зад мен.
Макин си беше тръгнал, защото неговите противоречия му позволяваха да вземе компромисно решение. Моите не са толкова хрисими. Ако ме попитате, сигурно ще ви кажа, че омразата ме е качила на онази платформа. Омразата към Рим, към неговата доктрина на невежеството, към корумпираните му епископи и кардинали, а може би и от завист, че идеята за такава всесилна организация се е родила в чужда глава, а не в моята. Братята ми биха ви казали, че съм взел решението си от любов към противопоставянето и защото съм се вбесил, че не толкова въжетата, колкото страхът от свещениците и ревът на тълпата държат трите затворнички в капан. Действията ми със сигурност нямаха нищо общо с трите ми месеца на ренарския трон. Когато сложиха короната на главата ми, на теория тя символизираше както властта, така и отговорността ми към народа на моето кралство, но истината е, че аз така и не усетих тежестта на въпросната отговорност. Виж, короната определено ми тежеше и след първия месец спрях да я слагам.
Никой не се опита да ме спре, когато се изкатерих на платформата. Даже мога да се закълна, че ми помогнаха услужливо. Палачът тъкмо замахваше за първия удар, когато взех бастунчето от ръката му. Остри железни шипчета се редяха по цялата му дължина. Момичето, вързано голо за дървения кол, гледаше бастунчето с разширени очи, сякаш то беше единственото нещо в целия свят. Изглеждаше ми твърде чисто като за селянче. Сигурно свещениците го бяха изкъпали, за да не се загубят белезите от побоя в мръсотията.
Кървавото клане не беше изключено като вариант, а и ръцете ме сърбяха да извадя меча. Лесно щях да убия всички на платформата, без проблем. Ханвер не беше виждал война поне от двайсетина години, факт, който лесно можех да променя, и с охота. Все пак реших да заложа на разума, така де, на собствената си представа за разум. Три крачки и се озовах на метър от среброкосия свещеник. Люлеех небрежно бастунчето в ръка.
— Аз съм крал Йорг от Ренар. Убил съм повече свещеници, отколкото вещици си убил ти, и сега ти казвам, че ще пуснеш тези трите да си идат по живо, по здраво. Защото така искам. — Говорех ясно и достатъчно високо, за да ме чуе тълпата, която така се беше смълчала, че долавях плющенето на флагчетата под лекия повей на вятъра. — Или следващите ти думи ще гласят: „Да, ваше величество“, или лично ще се погрижа да изядеш тоя бастун. Избирай.
Свещеникът се поколеба за миг, после каза:
— Да, ваше величество. — Може и да не вярваше, че съм крал, но определено вярваше на кулинарните ми предсказания.
Въоръжени мъже се бяха смесили със селяните. Не бяха много, но достатъчно — биячи с шлемове и подплатени туники, които да пазят реда по заръка на местното лордче. Срещнах погледите им и помахах на тримца, които стояха в група до коритото с вода за конете. Те вдигнаха рамене и ми обърнаха гръб. Не мога да кажа, че останах доволен. Макин стоеше току зад тях. Явно и неговият компромис не е бил достатъчно силен да го пусне до някоя бирария в съседство.
— Кажете ми, че не мога да го направя! — Мечът ми напусна ножницата си толкова бързо, че се чу звън.
Виждах жажда за кръв по немалко лица в навалицата, виждах смут, че са им отнели планираното забавление. И аз го усещах. Като кихавица, която си преглътнал и която оставя чувство за липса, за вакуум. А вакуумът следва да бъде запълнен. Чаках и част от мен се надяваше тълпата да полудее, да се юрне към мен в гневна вълна.
— Кажете ми, че не мога! — Но те мълчаха.
Въжетата на затворничките паднаха под ласката на меча ми.
— Махайте се — казах им аз, ядосан, сякаш вината беше тяхна. Майката подбра момичетата си и закуцука към ръба на платформата. Макин им помогна да слязат.
По-късно се запитах дали това ще се окаже достатъчно да прогони моя призрак, дали това добро дело, без значение от подбудите, ще прогони мъртвото бебе от сънищата ми. Уви, то се върна заедно със сенките.
Останахме в Ханвер цял ден, тръгнахме си на следващата сутрин под лъчите на жизнерадостно слънце, дисагите ни — пълни, улиците — все така накичени с панделки и знаменца. Такава е красотата на местата, които войната е подминала. Такава е и причината да не оцелеят.
