Цяла вечер преследваше командира му с надеждата да я заведе до гнездото си – поне тази информация можеше да предложи на Каол, за да му докаже колко я е грижа за скапания му град.
Хората на въпросния командир се отправяха към лъсналия в далечината стъклен дворец, който целият бе потънал в зеленикава светлина заради гъстата речна мъгла. Той самият обаче се беше отцепил от групата и сега слизаше в канализацията през една от шахтите на бедняшкия квартал.
Елин го изчака да се спусне под решетката, после слезе чевръсто от покрива и хукна към най-близката шахта на същия тунел. Преглътна познатия, отколешен страх, скочи тихо в канализацията на пресечка-две от командира и се заслуша внимателно.
Капеща вода, зловония, топуркане на плъхове...
И стъпки, шляпащи към голямата пресечка на тунелите. Идеално.
Елин държеше остриетата прибрани в костюма си, защото имаше опасност да ръждясат във влагата на канализацията. Беззвучно крачеше подир сенките, а когато достигна кръстопътя, надникна иззад ъгъла. Валгският командир вървеше надолу по тунела, към дълбините на канализационната система.
Щом се отдалечи достатъчно, тя заобиколи ъгъла, избягвайки отрязъците светлина, проникващи през уличните решетки. Следва го по петите тунел след тунел, докато Валгът не достигна голям воден басейн.
Беше обграден от рушащи се стени, покрити с мръсотия и мъх. Изглеждаха толкова древни, че Елин се зачуди дали не бяха сред първите, построени в Рифтхолд.
Но не човекът, коленичил край подземното езеро с притоци от всички посоки, накара дъха ù да спре и адреналина да нахлуе бясно във вените ù, а съществото, което се подаде над водата.
27
Съществото се изправи и черното му каменно тяло проряза водата... без дори да я развълнува.
Валгският командир коленичи пред него със сведена в поклон глава и не помръдна, докато страшилището се издигаше до пълната си височина.
Сърцето на Елин затуптя неудържимо и тя опита да го укроти, попивайки всеки детайл от чудовището, което вече беше излязло до кръста от подземното езеро. Водата се стичаше на струйки по масивните му ръце и удължена змийска муцуна.
Елин не го виждаше за пръв път.
Беше едно от осемте същества, изваяни в тялото на часовниковата кула. Осемте гаргойла, които можеше да се закълне, че я бяха наблюдавали с коварни усмивки.
Дали в момента някоя от каменните фигури не липсваше, или те самите бяха изваяни по подобие на черната твар пред нея?
Тя принуди коленете си да се стегнат. Светлосиня светлина запулсира изпод костюма ù. По дяволите! Окото. Пламването му винаги вещаеше зло – абсолютно винаги.
Тя го покри с длан, потулвайки смътното сияние.
– Докладвай – изсъска съществото през уста, пълна с тъмни каменни зъби.
Копой на Уирда, така щеше да го нарече. Макар и да нямаше никаква прилика с куче, нещо ù подсказваше, че гаргойлът можеше да дебне и ловува с кучешка умелост. И несъмнено беше вeрeн на господаря си до смърт.
Командирът не вдигна глава.
– От генерала и хората, които му помогнаха да избяга, няма и следа. Бил е видян по южния път с още петима души. Яздели към Фенхароу. Изпратих два отряда след тях.
Това беше заслуга на Аробин.
– Продължавай да го търсиш – нареди Копоят на Уирда. Вялата светлина проблясваше по лъсналите му като разноцветен сатен вени, изпъкнали върху обсидиановата му кожа. – Генералът беше ранен, едва ли е стигнал далеч.
Гласът на съществото накара сърцето ù да замръзне.
Не принадлежеше на демон, нито на човек.
А на краля.
Дори не искаше да знае що за проклетии е сторил, за да вижда през очите на това нещо, да говори през устата му.
Ледена тръпка пробяга по гръбнака ù и тя заотстъпва назад в тунела. Вадата край издигнатата пътека беше достатъчно плитка, че страшилището да не може да доплува до нея, но... все пак не смееше дори да си поеме дъх.
Да, щеше да даде на Аробин обещания валгски командир, а после щеше да позволи на Каол и Несрин да изтребят всички изчадия до крак. Но не и преди да поговори с някое от тях насаме.
* * *
Елин успя да укроти тракащите си кости чак след десет пресечки, а през цялото това време обмисляше дали изобщо да им разкрива какво е видяла и какви са плановете ù. Но щом влезе в апартамента си и зърна Едион да крачи нервно край прозореца, отново я обзе тревога.
– Гледай само – провлачи тя, сваляйки качулката на пелерината си. – Прибирам се жива и здрава.
– Каза два часа, нямаше те цели четири.
– Имах си работа. Работа, която само аз можех да свърша. Затова се наложи да изляза. Ти не си в състояние да кръстосваш улиците, особено ако има опасност...
– Увери ме, че няма никаква опасност.
– Да ти приличам на оракул? Винаги има опасност – винаги.
Слабо казано.
– Вониш на канал – тросна ù се Едион. – Ще ми обясниш ли какво си правила там?
Нямаше особено желание.
Едион потри лицето си.
– Имаш ли някаква представа какво ми беше да седя тук и да те чакам? Каза два часа. Как да не се уплаша?
– Едион – подхвана тя с възможно най-спокойния си тон, сваляйки ръкавиците си, за да хване мазолестата му ръка, – разбирам те, наистина.
– Толкова важна работа ли имаше, че не можа да изчака ден-два?
