Едион се наслаждаваше на всяка минута свобода. Беше прекарал седмици наред в оная проклета килия. Престоят му там разчовърка стара рана, за която още не бе споделил нито с Елин, нито с когото и да било друг, макар че най-високопоставените му воини от Гибелния легион знаеха за нея, защото те самите му бяха помогнали да си отмъсти години след събитието. Мислите му още витаеха около него, когато влязоха в тясна, мъглива уличка, чийто тъмен калдъръм отразяваше сребристото сияние на луната.
Едион долови с елфическите си уши стърженето на подметки по камъка преди спътничките си и протегна ръка пред Елин и Несрин, които застинаха на място с добре тренирано мълчание.
Той подуши въздуха, но вятърът духаше към странника. Затова се заслуша.
Ако съдеше по безшумните стъпки, пронизващи стената от мъгла, непознатият вървеше сам. И то с хищническа лекота, която вдигна под тревога инстинктите на Едион.
Той хвана дръжките на бойните си ножове и в този момент мирисът на мъжа го достигна – на нещо немито, но с нотки на бор и сняг. После подуши Елин по тялото му – комплексен, многослоен аромат, преплетен със собствения му.
Мъжът излезе от мъглата, беше висок, навярно по-висок дори от Едион, макар и със сантиметър-два, с мощно телосложение и тежко въоръжен над и под светлосивата бойна туника с качулка.
Елин направи крачка напред.
Само една, като в шемет.
После въздъхна треперливо и от гърлото ù се изтръгна тихичък, жален звук... стон.
Накрая полетя надолу по улицата, сякаш носена от ветровете.
И се хвърли върху мъжа с такава сила, че ако беше друг, навярно щеше да се забие в каменната стена.
Той обаче я притисна към себе си, обви я с мускулестите си ръце и я вдигна във въздуха. Несрин понечи да тръгне към тях, но Едион я спря.
Елин се смееше и плачеше от радост, а мъжът я прегръщаше силно, заровил закачулената си глава в шията ù. Сякаш опитваше да я вдиша.
– Кой е това? – попита Несрин.
Едион се усмихна.
– Роуан.
28
Елин трепереше от глава до пети и не можеше да спре сълзите си. Не и когато тъгата по Роуан и мъчителните седмици на самота я връхлитаха с пълна сила.
– Как стига до тук? Как ме намери?
Отдръпна се назад, колкото да огледа суровото лице, засенчено от качулката, татуировката от едната му страна и мрачната извивка на усмивката му.
Роуан беше при нея. При нея.
– Обясни ми повече от ясно, че моят народ не е добре дошъл на континента ти – отвърна той. Дори гласът му я обгръщаше с блаженство. – Затова се промъкнах незабелязано на един кораб. Беше ми споменала, че домът ти се намира в бедняшкия квартал, затова, като пристигнах тази вечер, поскитах наоколо, докато не долових мириса ти. – Той я огледа със строги очи и стиснати устни.
– Имаш много да ми разказваш – отбеляза накрая и тя кимна. Всичко, копнееше да му разкаже, всичко. Притисна го още по-плътно към себе си, любувайки се на масивните мускули по ръцете му, на вечната му сила. Той отметна един кичур от косата ù и мазолестите му пръсти докоснаха бузата ù в нежна милувка. Топлотата на жеста му я накара да се задави в още един стон. – Поне си невредима, нали? – попита я угрижено.
Тя кимна отново и зарови лице в гърдите му.
– Доколкото си спомням, ти наредих да останеш във Вендлин.
– Имам си причини да дойда, но предпочитам да ги обсъдим на някое по-сигурно място – рече той върху качулката ù. – Приятелите ти от крепостта ти изпращат сърдечни поздрави. Май страдат по безценната си миячка. Особено Лука – особено сутрин.
Тя се засмя и го стисна нежно. Наистина беше тук, не просто плод на въображението ù, нереално съновидение...
– Защо плачеш? – попита той, опитвайки да я отлепи от себе си, за да види лицето ù отново.
Но тя се вкопчи в него толкова силно, че усети оръжията под дрехите му.
Всичко щеше да е наред, дори да пропаднеха в ада, защото Роуан беше с нея.
– Не плача – подсмръкна тя, – а просто вониш толкова зле, че очите ми сълзят.
Роуан се изсмя така гръмко, че уличните плъхове се изпокриха. Тя склони да го пусне и му се усмихна широко.
– На тайните мореплаватели не им се полага къпане – обясни той и перна закачливо носа ù. Елин го сръчка шеговито. После очите му отскочиха към Несрин и Едион. Вероятно следеше всяко тяхно движение още от самото начало.
Ако беше сметнал, че представляват заплаха за нея, вече щяха да са мъртви. – Цяла нощ ли ще ги караш да стоят там?
– Откога си привърженик на добрите обноски?
Тя преметна ръка през кръста му, не смееше да го пусне от страх, че може да се превърне във вятър и да изчезне. Тръгнаха заедно към приятелите ù, а тежестта на неговата ръка върху раменете ù беше така възхитителна и неотменима.
Ако някога се сбиеше с Несрин или Каол, щеше да ги надвие без усилие дори. Едион обаче... Още не го беше виждала да се бие, но ако съдеше по погледа му, колкото и да твърдеше, че му се възхищава, несъмнено той също се чудеше кой ли би излязъл жив от такъв сблъсък на титани. Тя усети как тялото на Роуан се напряга под ръката ù.
Двамата мъже се взираха свирепо един в друг.
Глупав териториален инстинкт навярно.
