Минаха още два дни и Едион вече полудяваше, особено при положение че Елин постоянно се изнизваше от вкъщи и се връщаше омърляна до уши и смърдяща чак до огненото кралство на Хелас. Разходките до покрива за глътка свеж въздух вече не му стигаха, а жилището беше толкова тясно, че му се прииска да спи в склада на долния етаж, за да пробва да си намери място поне там.
Открай време го сполиташе такова чувство – независимо дали беше в Рифтхолд, в Оринт, или в най-изтънчения дворец, – ако прекараше твърде дълго време, без да скита из гори и полета, без целувката на вятъра по лицето си. Свещени богове, предпочиташе дори лагера на Гибелния легион пред този затвор. От толкова отдавна не беше виждал хората си, не се беше смял с тях, не бе слушал с прикрита завист историите им за домове и семейства. Но поне вече не им завиждаше за това – не и в компанията на собственото си семейство, на Елин, която бе неговият дом.
Макар че стените на нейния дом сега го притискаха до полуда.
И явно не само се усещаше като затворник, а и изглеждаше като такъв, защото, когато Елин се върна в апартамента същия следобед и го видя, веднага врътна очи насреща му.
– Добре де, добре – вдигна ръце тя. – Предпочитам да си счупиш главата някъде, отколкото да потрошиш мебелите ми от скука. По-непоносим си от куче.
Едион оголи зъби в усмивка.
– Държа да впечатлявам околните.
Двамата се въоръжиха, загърнаха се с пелерини и направиха точно две крачки навън, преди Едион да засече женски аромат – на мента и някакво неизвестно благоухание. Жената ги наближаваше бързо. Беше улавял мириса ù и преди, но не се сещаше къде.
Пресегна се за кинжала си и остра болка прониза ребрата му, но Елин рече:
– Несрин е. Спокойно.
И наистина, приближаващата жена вдигна ръка за поздрав, въпреки че качулката ù прикриваше красивото ù лице.
Елин я пресрещна, движейки се с котешка ловкост в страховития си черен костюм, и дори не изчака Едион, преди да я попита:
– Станало ли е нещо?
Вниманието на жената отскочи от Едион към кралицата му. Добре си спомняше онзи ден в двореца – стрелата, която бе запратила по Елин, и онази, която бе насочила към него.
– Не. Дойдох да ти съобщя за новите гнезда, които намерихме. Но мога да намина и по-късно, ако в момента сте заети.
– Тъкмо отивахме да възнаградим генерала с едно питие – обясни Елин.
Несрин килна глава и черната ù като нощта коса се люшна под качулката.
– Искате ли още чифт очи за по-сигурно?
Едион отвори уста да възрази, но Елин като че ли се замисли. Надникна през рамо към него и той усети, че преценява състоянието му и опитва да реши дали още един меч не би им послужил добре. Ако Елин беше воин от Гибелния легион, вероятно щеше да ù се нахвърли на мига. Вместо това проточи:
– Аз лично искам красиво лице, различно от това на братовчедка ми. Май си подходяща.
– Нетърпим си – укори го Елин. – И с риск да попаря надеждите ти, братовчеде, ще те предупредя, че капитанът няма да остане много доволен, ако задиряш Фалик.
– Няма такова нещо – увери я строго Несрин.
Елин вдигна рамене.
– Не ме интересува и да има. – Голата истина.
Несрин поклати глава.
– Нямах предвид теб, но... все пак няма такова нещо. Май предпочита да е нещастен. – Бунтовницата махна небрежно с ръка. – Може да умрем всеки момент. Не виждам смисъл в дълбоките размишления.
– Е, днес е твоят ден, Несрин Фалик – отвърна Елин. – Оказва се, че и на мен ми писна от братовчед ми, колкото на него от мен. Нечия чужда компания ще ни дойде добре.
Едион се престори, че опъва лък срещу бунтовницата, и ребрата му пламнаха от болка. После махна напред към улицата.
– След теб.
Несрин го изгледа изпитателно, сякаш виждаше къде точно раната му стенеше в агония, и последва кралицата.
Елин ги заведе в една кръчма, славеща се с не особено добра репутация, която се намираше на няколко пресечки от жилището ù. Влетя през вратата със заплашителна походка и с впечатляваща самоувереност изрита няколко разбойници от масата в дъното на помещението. Те само погледнаха оръжията ù и безумно страховития ù костюм и решиха, че предпочитат да запазят вътрешностите си вътре в телата.
Тримата с Несрин и Едион останаха в пивницата до последно, но с качулки, дръпнати толкова ниско пред лицата им, че едва се разпознаваха един друг.
Поиграха карти, отказвайки множеството предложения за участие на други играчи, тъй като нямаха пари за пилеене по истински залози. Затова и помежду си използваха бобени зърна, които Едион придума сащисаната сервитьорка да им донесе.
Несрин почти не говореше, печелейки игра след игра, което му се струваше разумно от нейна страна, при положение че още не беше решил дали да не я убие заради онази стрела. Елин обаче я разпитваше за пекарната на семейството ù, за живота на родителите ù на Южния континент, за сестра ù и племенниците ù. Когато си тръгнаха от кръчмата трезвени, понеже никой от тримата не посмя да се напие на публично място, установиха, че още не им се спи, затова закрачиха бавно през тесните улички на бедняшкия квартал.
