Това продължи две седмици. Будех се призори за физическо и умствено натоварване, разправях на Кати недомислените си идеи за Колона, та да намали темпото, докато ме слуша, после се заставях да тичам по-бързо, та да няма време да ми обясни къде греша. Толкова често започвахме и завършвахме дните си заедно, че започнах да се питам дали разумно момиче като нея няма най-сетне да се досети колко по-рационално ще е да нощува в моето общежитие, вместо да търчи до нейното и обратно. Всяка сутрин, когато я виждах по анцуг и тениска, се мъчех да измисля нов начин да подхвърля поканата, но Кати винаги се преструваше, че не е разбрала. Джил ми каза, че бившият й приятел — онзи спортист, когото познавах от семинарите — използвал коварна тактика: не проявявал нахалство в редките случаи, когато била пияна, та да се разтопи от благодарност щом изтрезнее. Отнело й толкова много време да схване как я манипулират, че през първия си месец с мен още не можела да се отърси от подозренията.
— Какво да правя? — попитах аз една вечер, след като Кати си беше тръгнала и изгарях от отчаяние.
За всяко сутрешно бягане получавах една бърза целувка по бузата, което в крайна сметка едва ли си струваше усилията — особено пък сега, след като посвещавах все повече и повече време на „Хипнеротомахия“ и трябваше да се задоволявам с по пет-шест часа сън. Мъките на Тантал изобщо не можеха да се мерят с моите — исках Кати, а получавах Колона; опитвах да се съсредоточа върху Колона, а мислех само за сън; когато най-сетне си легнех да спя, на вратата изведнъж се почукваше и откривах, че е станало време отново да тичам с Кати. Може и да звучи смешно, но на мен изобщо не ми беше до смях. Полагаше ми се нещо повече.
Онзи път обаче Джил и Чарли по изключение бяха единодушни.
— Бъди търпелив — заявиха те в един глас. — Тя го заслужава.
И както винаги бяха прави. Една вечер през нашата пета съвместна седмица Кати засенчи всички ни. На връщане от семинар по философия дотича в общежитието с нова идея.
— Чуйте това — възкликна тя, после извади от чантата си „Утопия“ на Томас Мор и зачете.
„Обитателите на Утопия имат две игри, напомнящи шаха. Първата е нещо като аритметическо състезание, при което дадени числа «взимат» други. Втората е безмилостна битка между добродетели и пороци, която най-остроумно показва как пороците имат склонност да воюват помежду си, но се обединяват срещу добродетелите. Тази игра разкрива кое определя в крайна сметка победата на едната страна срещу другата.“
Хвана ме за ръката и сложи книгата в нея, чакайки да я прочета още веднъж.
Хвърлих поглед на задната корица.
— Написана през 1516 година — казах аз. — Няма и двайсет години след „Хипнеротомахия“.
Времето почти съвпадаше.
— Безмилостна битка между добродетели и пороци — повтори Кати, — която разкрива кое определя победата на едната страна срещу другата.
И започнах да проумявам, че тя може да излезе права.
По времето, когато ходех с Лана Макнайт, тя имаше едно правило. Никога да не смесваме книгите и леглото. Сексът и мисълта стояха на двата противоположни края в спектъра на чувствата; и двете можеха да доставят удоволствие, но никога едновременно. Поразяваше ме как едно толкова умно момиче може изведнъж да стане тъй невъобразимо глупаво сред полумрака и да се мята в бельото си на леопардови шарки като някаква пещерна жена, току-що грабната за косите, крещейки приказки, дето биха подплашили дори глутницата вълци, сред които е израснала. Така и не посмях да кажа на Лана, че ако издава по-малко звуци, може да е по-приятно, но още от първата нощ чувствах колко великолепно би било, ако можех едновременно да се възбуждам физически и духовно. Навярно трябваше да забележа тази възможност у Кати от самото начало, след като толкова утрини бяхме се натоварвали и в двете отношения. Но всичко стана едва през онази нощ — докато работехме над смисъла на нейното откритие, последните остатъци от коварството на спортиста изчезнаха, бяха изтрити от страницата и можехме да започнем на чисто.
