Най-ясно си спомням, че през онази нощ Пол бе така любезен да остане да спи в „Бръшляна“, и че лампите светеха през цялото време. Светеха, докато четяхме сър Томас Мор, опитвайки да разберем за каква игра говори, при която да са възможни велики победи, щом между добродетелите има хармония. Светеха, когато разбрахме, че една от игрите, наричана философска игра или ритмомахия, е точно каквото би харесал Колона — най-трудното и най-увлекателното забавление на хората от Средновековието и Ренесанса. Светеха, когато тя ме целуна, задето признах, че навярно е права, тъй като се оказа, че в ритмомахия можеш да спечелиш само чрез създаване на хармония от числа, а в изключителни случаи най-съвършеният резултат води до така наречената велика победа. И светеха, когато тя пак ме целуна, задето признах, че другите ми идеи навярно са погрешни и е трябвало да я послушам от самото начало. Най-сетне осъзнах недоразумението, което висеше между нас още от първото ни утринно тичане — докато аз се борех да я догоня, тя полагаше усилия да запази една крачка преднина. Мъчеше се да докаже, че не се плаши от по-горните курсове, че заслужава да я приемат на сериозно… и до онази вечер дори не се досещаше, че е успяла.
Леглото ми беше отрупано с планини от книги, когато най-сетне легнахме заедно, почти без да се преструваме, че имаме намерение да четем. Вероятно в стаята наистина бе твърде топло за пуловера, който носеше Кати. И вероятно наистина би било твърде топло дори ако прозорецът беше отворен и навяваше сняг като в навечерието на Великден. Под пуловера имаше тениска, отдолу черен сутиен, но именно като гледах как Кати сваля онзи пуловер и видях как косата й образува ореол от статично електричество, аз изпитах чувството, до което не е стигнал Тантал — че най-сетне едно фантастично бъдеще се е докоснало до натежалото от надежди настояще и щраква ключа, затварящ кръга на времето.
Когато дойде мой ред да сваля дрехите и да споделя с Кати гледката на белезите по обезобразения си ляв крак, аз изобщо не се поколебах; нито пък тя, след като ги видя. Ако ония часове бяха минали в тъмнина, щях да го приема за нещо нормално. Но през онази нощ нямаше тъмнина. Търкулнахме се един върху друг, върху свети Томас Мор и страниците на неговата „Утопия“, към новите положения на нашата връзка, а лампите продължаваха да светят.
Първият знак, че не разбирам какви сили са се развихрили в моя живот, дойде през следващата седмица. Почти през целия понеделник и вторник двамата с Пол обсъждахме смисъла на най-новата гатанка: Колко ръце има от нозете ти до хоризонта?
— Мисля, че е свързано с геометрията — каза Пол.
— Евклид?
Той поклати глава.
— Измерването на Земята. Ератостен пресметнал приблизително земната обиколка чрез различните ъгли на сенките, хвърляни в Сиена и Александрия по пладне в деня на лятното слънцестоене. После използвал ъглите…
Едва към средата на обяснението осъзнах, че Пол използва етимологичния смисъл на думата геометрия — в буквален превод „измерване на Земята“, както сам той бе казал.
— … и като знаел разстоянието между двата града, успял да изчисли извивката на Земята.
— Какво общо има това с гатанката? — попитах аз.
— Франческо пита какво е разстоянието между теб и хоризонта. Пресметни какво е разстоянието от дадена точка на света до линията, където земното кълбо се извива, и ще получиш отговора. Или пък просто погледни в някой справочник по физика. Сигурно е константа.
Каза го тъй, сякаш отговорът вече беше намерен, но аз имах друго мнение.
— Защо Колона ще иска това разстояние да се измерва в ръце?
Пол се наведе, задраска думата ръце в моя текст и надраска нещо на италиански.
— Вероятно става дума за braccia — каза той. — Означава същото, но braccia е и флорентинска мярка за дължина. Едно braccio е приблизително колкото дължината на човешка ръка.
За пръв път спях по-малко от него. Внезапният възход в моя живот ме подтикваше да рискувам, да смесвам напитките, защото този безумен коктейл от Кати и Франческо Колона ми се струваше тъкмо онова, от което се нуждаех. Приемах го като сигурен знак, че завръщането ми към „Хипнеротомахия“ е донесло нов ред на света, в който живеех. И бързо попаднах в бащиния си капан — същия, за който се опита да ме предупреди майка ми.
Когато в сряда сутрин споменах на Кати, че съм сънувал баща си, тя изведнъж спря на място — за пръв път, откакто тичахме заедно.
— Том, не искам да разговаряме за това — каза тя.
— За кое?
— За дипломната работа на Пол. Хайде да си говорим за нещо друго.
— Разказвах ти за баща си.
От разговорите с Пол бях свикнал да споменавам баща си за щяло и нещяло, очаквайки неговото име автоматично да заглуши всяка критика.
— Баща ти е работил върху книгата, която проучва Пол — каза тя. — Все същото.
Погрешно сметнах чувството в нейните думи за страх — страх, че няма да разгадае една нова гатанка както предишната, и че интересът ми към нея ще се изпари.
— Добре — отвърнах аз, като си мислех, че й спестявам неудобното положение. — Хайде да поговорим за нещо друго.
