„Започвам своя разказ с една изповед. Мнозина платиха с живота си, за да се съхрани тази тайна. Едни загинаха при строежа на моята крипта, замислена от Браманте и изпълнена от римския ми брат Терани, която е несравнима по рода си, непристъпна за която и да било стихия, и най-вече за водата. Много жертви взе този строеж, дори и сред най-опитните мъже. Трима умряха при преместването на грамадните камъни, двама при изсичането на дърветата, петима при самия строеж. Другите мъртъвци не споменавам, защото те загинаха позорно и ще бъдат забравени.
Тук ще предам същината на врага, срещу когото съм изправен и чиято нарастваща мощ стои в центъра на всичките ми деяния. Читателю, сигурно се питаш защо посочих, че тази книга е сътворена през 1467 година, цели три десетилетия преди да напиша тия слова. Ето причината: през онази година започна войната, която все още водим и постепенно губим. Три години по-рано Негово Светейшество Павел Втори прогони придворните съчинители, разкривайки недвусмислено отношението си към моето братство. Но хората от поколението на чичо ми бяха влиятелни и могъщи, и прокудените братя се събраха в Римската академия, подкрепяна от добрия Помпонио Лето. Павел видя, че броят ни не намалява, и яростта му нарасна. През онази 1467 година той смаза Академията със сила. За да знаят всички силата на неговата решимост, той хвърли в тъмница Помпонио Лето и го обвини в содомия. Други от нашата група бяха подложени на мъчения. Поне един умря.
Сега срещу нас внезапно се възроди старият враг. Този нов дух набира сила и придобива все по-могъщ глас, тъй че нямам друг избор, освен с помощта на по-мъдри от мен приятели да изградя това хитроумно устройство, чиято тайна укривам тук. Дори и свещеникът, макар да е философ, не ще я разкрие.
Продължавай, читателю, и ще ти разкажа още.“
— Придворните съчинители са хуманистите — обясни Пол. — Папата смятал, че хуманизмът води до морална поквара. Той дори не искал децата да чуват стиховете на древни поети. Папа Павел използвал случая с Лето за назидание на останалите. По една или друга причина Франческо приема това за обявяване на война.
Душите на Колона не ми даваха мира нито през тази, нито през следващите нощи. За пръв път пропуснах утринното тичане с Кати — бях твърде изтощен, за да се вдигна от леглото. Нещо ми подсказваше, че Пол греши за последната гатанка — Колко ръце има от нозете ти до хоризонта? — и че отговорът не е нито в Ератостен, нито в геометрията. Чарли потвърди, че разстоянието до хоризонта зависи от ръста на наблюдателя; а дори ако откриехме точен отговор и го пресметнехме в braccia, осъзнавах, че този отговор ще е огромен, прекалено голям, за да послужи за шифър.
— Кога е направил изчислението си Ератостен? — попитах аз.
— Около двеста години преди Христа.
Това решаваше въпроса.
— Мисля, че бъркаш — казах аз. — Дотук всички гатанки бяха свързани с ренесансовите познания, ренесансовите открития. Той ни изпитва върху онова, което са знаели хуманистите през петнайсети век.
— Моисей и cornuta бяха свързани с лингвистиката — каза замислено Пол, сякаш опитваше идеята на вкус. — Корекция на погрешни преводи, както е сторил Вала с „Дарът на Константин“6.
