Юсеф се подчини на инструкциите — не му се вярваше, че всичко стана толкова лесно. Още щом премина първата бариера, очевидно хората наоколо започнаха да считат, че има основателна причина за присъствието му тук. Десет минути по-късно, свел глава, за да избягва обективите на камерите за наблюдение, той вече носеше смъртоносния си товар, скрит в кутията с инструменти на Имран, по тесен служебен коридор под средната част на огромна окачена конструкция — трибуната „Вести“, носеща името на Албърт Вести, легендарният нападател на „Брадфийлд Викс“ и националния отбор на Англия от времето между двете войни. Най-горе на тази трибуна се намираше пресцентърът, както и ложите за официалните гости. Вървяха, съпровождани от виковете и пеенето на запалянковците, които долитаха до тях на приливи и отливи. Юсеф забеляза с учудване, че звукът се чува много силно. Очакваше тук да е много по-тихо поради изолацията, осигурена от бетона и телата на множеството. Но усещането беше почти същото, както ако беше отвън, сред викащите зрители.
Целта му беше да се озове в едно малко помещение леко встрани от служебния коридор, където се намираха електрическите табла и се контролираше електрозахранването на пресцентъра и ложите за официалните гости. Точно над това помещение се издигаше разделителната стена между двете ложи, изградена от преплетени декоративни греди и бетон. Всяка от двете ложи побираше по десетина-дванайсет души. От двете им страни имаше по още една такава ложа. И четирите ложи, както и останалите, които се редяха по-нататък, наляво и надясно, бяха пълни с хора, които си хапваха и пийваха на чужда сметка. Тук футболът често играеше второстепенна роля. Важното беше да си поканен.
Охранителят, който съпроводи Юсеф от служебния вход до тук, спря пред една сива врата, на която имаше жълта табелка с нарисувана на нея черна светкавица.
— Пристигнахме, приятел — каза той и отключи вратата. После посочи един вътрешен телефон на стената на коридора, на няколко метра от тях. — Обади се, когато си свършиш работата, аз ще дойда да заключа. — Той бутна вратата, натисна ключа на електрическото осветление и отстъпи встрани, за да може Юсеф да влезе в малкото помещение. — А ако свършиш преди края на мача, ще ти намерим някое местенце, откъдето да го догледаш.
Юсеф имаше чувството, че ще повърне, но успя да се усмихне и да кимне. Вратата се затвори зад гърба му с меко изщракване. Стаичката беше тясна и мрачна. Миришеше на прах и смазочно масло. Таблата покриваха отсрещната стена. По всички стени преминаваха кабели, покрити с мазна прах. Юсеф не очакваше някой да се появи, като се има предвид, че отвън, само на стотина метра от тук, течеше мачът. Но за да бъде напълно сигурен, той затисна вратата с единия край на кутията за инструменти. Така никой не би могъл да го изненада.
Внезапно Юсеф почувства как гърлото му се свива и очите му се насълзяват. Това, което трябваше да направи, беше ужасно. Несъмнено беше редно да го направи, това беше най-добрият начин да постигнат целите си. Но му беше омразна мисълта, че живее в свят, където такива неща са неизбежни. В свят, където насилието се превръща в единствения език, в който хората се вслушват. Където насилието беше единственият език, достъпен за тези, които на всяка крачка се убеждават, че са безпомощни пред начина, по който се управлява светът. Джордж Буш беше прав, това наистина беше кръстоносен поход — само че не такъв, какъвто си го представяше копелето в Белия дом.
Той изтри очи с опакото на ръката си. Нито времето, нито мястото бяха подходящи за тъга или колебание. Юсеф отвори кутията с инструментите и вдигна горната табла. Отдолу, увита в няколко пласта подсилено найлоново платно, се намираше бомбата. Не беше особено впечатляваща гледка. Юсеф имаше чувството, че би трябвало да бъде по-внушителна. Посланието, което трябваше да предаде, бе достойно за нещо повече от тенекиена кутия от масло „гхи“ и кухненски таймер.
Погледна часовника си. Справяше се отлично. Беше три и дванайсет минути. Извади ролка изолирбанд и прикрепи бомбата към един сноп кабели по средата на стената. После, с пресъхнала уста и бунтуващ се стомах, се зае да настройва таймера.
Две минути след началото Фил Кампси вече се беше впуснал в зашеметяваща атака по лявата страна на игрището, само че беше спрян грубо, макар и без нарушение.
— О, не! — възкликна Тони.
— „О, не“ е много подходяща реплика за случая — заяви Карол, която нахлу във видимо войнствено настроение. — Какво си въобразяваш, че правиш?
Без да си даде сметка за това, което подсказваха стойката и изражението й, Тони й отправи удивения поглед на мъж, който върши това, което се очаква от повечето мъже.
— Гледам мача — отвърна той. — „Викс“ срещу „Тотнъм“. Току-що почна, вземи си стол.
Карол захлопна екрана на лаптопа му. Тони я изгледа възмутено.
— Защо направи това?
— Как смееш да разпращаш мои подчинени да кръстосват страната, за да проследяват собствените ти малки хрумвания? — развика се Карол.
— Аха-а — Тони изкриви лице в гримаса. — Вероятно имаш предвид Пола.
