И през цялото време му ставаше все по-лошо. Той го отдаваше на шока и полаганите усилия. Стомахът му се свиваше така, че на няколко пъти му се наложи да напусне спасителните работи и да търси тоалетна. От вътрешностите му всеки път рукваше порой, той се чувстваше все по-отпаднал и трескав. Третият път, когато понечи да се върне на мястото, където беше избухнала бомбата, един от парамедиците го спря.
— Не става, приятел — каза той. — Изглеждаш ужасно.
Крос го изгледа присмехулно.
— И ти не изглеждаш кой знае колко добре.
Опита се да избута парамедика встрани, но се оказа, че не му е останала сила. Удивен, той се облегна на стената, потънал в пот. Пронизаха го нови спазми и той притисна ръце към стомаха си.
— Сложи си това — парамедикът му подаде кислородна маска и портативен цилиндър с кислород. Крос се подчини. Шок и необичайно усилие — това трябва да беше причината. Почти не забеляза как другият взе ръката му и започна да му мери пулса. Но забеляза, когато човекът го изгледа обезпокоено.
— Трябва да те откараме в болница — каза той.
Крос смъкна маската.
— Глупости. Там, горе, има хора със сериозни рани — те трябва да бъдат откарани в болница.
И той отново се опита да тръгне нагоре.
— Човече, според мен всеки момент може да получиш инфаркт. Моля те. Не доставяй на онези копелета удоволствие, вписвайки още едно име в списъка на загиналите. Хайде, послушай ме. Ще те отведа до линейките.
Крос го изгледа гневно, но в същия миг зрението му се замъгли, жестока болка тръгна нагоре от стомаха му, прониза като пламтяща стрела гърдите му и стигна чак до пръстите на лявата ръка.
— Божичко! — изрева той, залитна и притисна ръка към рамото си. Болката изчезна светкавично, също както се бе появила, но той продължаваше да се поти и все така му се гадеше. — Добре — изпъшка Крос. — Добре.
Карол успя да стигне до спешното отделение навреме, за да се качи на една от линейките, потеглящи за „Виктория Парк“. Докато летяха по улиците с виеща сирена и мигаща синя светлина, Карол телефонираше. Първо се обади на Стейси в офиса, за да й нареди да предаде на останалите от екипа да се явят на стадиона. После се обади на Джон Брандън. Той също беше в движение — новината го беше заварила, докато пазарувал с жена си, която в момента се опитваше да действа като шофьор на полицейска кола без предимствата на светлини и сирени.
— Ще дойда веднага щом мога — каза й той. — Знам, че първият инстинкт ще те тласне да помагаш при спасяването на оцелелите, но не искам нито ти, нито екипът ти да се занимавате със спасителни работи. Не можем да пренебрегнем факта, че стадионът освен всичко останало е и местопрестъпление. Натам вече пътуват и екипи от лабораторията по съдебна медицина. Твоята работа е да следиш те да открият и съхранят колкото е възможно повече улики.
— Мой ли е случаят? — попита тя.
— Само докато пристигнат хората от отдела за борба с тероризма от Манчестър — отвърна Брандън. — Вече са на път, ще дойдат след около час. Тогава ще трябва да им отстъпиш терена, но докато пристигнат — да, ти командваш.
— Значи отделът за борба с тероризма ще поеме цялото разследване? — попита Карол, вкопчвайки се в дръжката на вратата, докато вземаха завоя — според нея на две колела.
— На практика да. Ти ще работиш за тях. Съжалявам, Карол, но така стоят нещата. Те са специалистите.
Сърцето й се сви. От утре тя и подчинените й следователи щяха да се превърнат в обикновени изпълнители под ръководството на онези арогантни копелета от отдела за борба с тероризма. Те се имаха за спасители на човечеството и бяха убедени, че са напълно в правото си да прегазват всичко, което се изпречи на пътя им. Достатъчно често бе имала вземане–даване с антитерористичните групи и специалните служби, преди те да бъдат слети в така наречения Отдел за борба с тероризма. Знаеше, че се имат за господари на сътворението, а хора като нея и екипа й според тях бяха създадени, за да им вършат черната работа. Достатъчно лошо бе това, че вероятно десетки хора бяха загинали при терористичния атентат — това бе достатъчно травмиращо за подчинените й, за да им се струпа и задължението да работят с куп външни лица, които не познаваха терена и на които нямаше да се наложи да поемат отговорност за действията си. Те нямаха задължението да се опитват да възстановят последствията от разрушените отношения между различни общности, както и между въпросните общности и хората, които извършваха ежедневната полицейска работа сред тях.
— Разполагаме ли вече с някакви цифри? — попита тя, съзнавайки, че е безсмислено да възразява пред Брандън, който в случая беше също толкова безсилен, колкото и собствените й подчинени.
— Поне двайсет загинали, вероятно ще станат повече.
— А останалите? На къде ги евакуираме?
— Според плановете би трябвало да ги насочим към училищните игрища надолу по Грейсън Стрийт. Но аз предполагам, че повечето ще се постараят да избягат колкото е възможно по-надалеч от стадиона. Събирането на свидетелски показания ще бъде истински кошмар.
