Операторът най-сетне дойде на себе си. Кадърът се смени и на екрана се появи това, което доскоро беше трибуната „Вести“. В средата на централния сектор се виждаше само огромен облак прах. По редиците седалки под официалните ложи хората се блъскаха отчаяно в опит да се доберат до стълбите. После се появи близък кадър на изходите, където някои направо се биеха, за да могат да излязат, докато други си подаваха деца над главите на тълпата, за да не бъдат стъпкани. А после отново се видя трибуната — този път пламъци ближеха краищата на прашния облак, черни димни спирали се издигаха нагоре, докато прахта слягаше. Започнаха да се чуват човешки писъци.
Карол вече беше при вратата.
— Ще ти се обадя — каза тя, отвори вратата и излезе тичешком. Тони почти не забеляза излизането й. Взираше се като прикован в трагедията, която се развиваше пред очите му. Без да откъсва поглед от екрана, той се пресегна за дистанционното управление и включи телевизора. Не можеше да събере сили, за да осъзнае това, което виждаше.
Брадфийлд се беше присъединил към клуба на избраниците. Кулите близнаци. Остров Бали. Мадрид. Лондон. Списък, към който нито един град не би желал да се присъедини. Но сега Брадфийлд беше включен в него.
Предстоеше да се върши много работа.
През по-голямата част от времето, докато служеше в полицията, Том Крос бе работил под постоянната заплаха от терористичните атентати на ирландските републиканци. Дванайсет души бяха загинали във взривения автобус на шосе М-62, две деца бяха разкъсани на парчета в центъра на Уорингтън, над двеста ранени и опустошен градски център беше равносметката след атентата в Манчестър. Той и колегите му бяха приучени на бдителност, но знаеха и какво да правят в кризисни моменти.
Така че, когато избухна бомбата на стадион „Виктория Парк“, Том инстинктивно се насочи към средището на експлозията. Останалите 9346 души, които се намираха на трибуната „Вести“, не споделяха неговата реакция. Истинска приливна вълна от човешки тела се бе надигнала и заливаше стълбите и изходите. Крос, който се намираше на шестнайсет реда под официалните ложи, се приведе, вкопчи се в облегалката на седалката пред себе си и остави вълната да премине над него.
Когато блъсканицата около него намаля, той се промъкна към средата на реда, където нямаше хора и започна да се катери нагоре колкото можеше по-бързо. Искаше му се да не беше ял толкова много от прекрасната агнешка яхния, която Джейк Андрюс му беше поднесъл на обяд. Стомахът му беше подут и тежеше, чувстваше го и някак втвърден, а съдържанието му се плискаше като дъждовна вода в изхвърлена край пътя автомобилна гума. „Да му се не види!“, изруга той, докато си проправяше с усилие път нагоре. Наоколо беше пълно с трупове, а той се беше замислил за състоянието на стомаха си.
Когато Крос наближи, вече беше в състояние да вижда през дима и праха дупката в трибуната. Късове от разбития бетон и разкривени пръчки от металната конструкция стърчаха във въздуха — изглеждаше така, сякаш гигантски юмрук беше блъснал отдолу трибуната. Гротескно разкривени тела се търкаляха сред разрушенията. Някои бяха несъмнено мъртви, други бяха останали без крайници. Ушите му пищяха като в пристъп на клаустрофобия, но той чуваше и пукота на пламъците, стенанията на ранените, високоговорителите, от които се разнасяха подкани към хората да излизат спокойно, постепенно усилващия се вой на сирените. Миришеше на кръв, дим и лайна, мирисът беше така осезаем, че той го чувстваше и с езика си. Това беше вкус на клане.
Първият все още жив човек, който се изпречи на пътя му, беше жена, чиято коса и кожа бяха сиви от прахта. Долната част на левия й крак беше смазана и кръвта извираше на тласъци от раната. Крос измъкна колана на панталона й и го затегна като турникет над коляното й. Кръвта затече по-бавно, на тънка струйка. Клепачите й трепнаха, но после очите й отново се затвориха. Той знаеше правилата, известно му беше, че тежко ранените не бива да се местят, но ако огънят се разгореше по-силно, можеше да я погълне. В случая нямаше избор. Крос пъхна ръце под тялото на жената и я повдигна, пъшкайки от усилието. Запристъпва внимателно през отломките, движейки се странично, докато стигна до една от пътеките между седалките. Остави я да лежи там и се върна да търси още живи хора. Съзнаваше смътно, че към него се бяха присъединили и други хора, някои от тях носеха светлоотразяващите жилетки на екипите за спешна помощ.
Нямаше представа колко време е минало. Осъзнаваше единствено прахта, кръвта и мръсотията, чувстваше, че му се гади, че по лицето му се лее пот, че стомахът го боли, и виждаше телата, само телата около себе си. Работеше сам или с други спасители, разместваше отломки, правеше изкуствено дишане, местеше трупове и казваше на ранените познатите стари лъжи:
— Всичко ще бъде наред. Ще се оправиш. Всичко ще бъде наред.
Никога нищо нямаше да бъде отново наред — не и за нещастниците, попаднали насред тази гадост.
