— Как посмя? Особено след като аз бях казала, че не намирам смисъл в това?
Карол закрачи вбесено из стаята.
— Е, именно затова се наложи да го направя — Тони отново отвори лаптопа. — Ако можех да свърша тази работа сам, щях да го направя. Но при сегашното положение на теб просто ти е спестено неловкото положение да трябва да признаеш, че си подминала най-добрата следа, на която си попаднала до тук.
— Пълни глупости. Имаме заподозрян, който няма нищо общо с Дани Уейд.
Тони кликна с мишката, за да се включи отново в сайта, който предаваше мача.
— Според твърдото ми убеждение скоро ще откриете, че той няма нищо общо и с Роби Бишоп — поне не и с убийството му — той й се усмихна лъчезарно. — А сега Пола ти е осигурила нова, чудесна следа. Искам да кажа, така предполагам. Защото, ако не беше открила нищо, ти нямаше да разбереш какво е правила.
Карол размаха показалец под носа му.
— Ти си абсолютно нетърпим. Напълно си се разпасал. Пола работи за мен, не за теб.
Тони се усмихна скромно.
— Бих могъл да настоявам, че тя ми е помагала в свободното си време — заяви той. — Защото много ме харесва.
Сега беше ред на Карол да се усмихне иронично.
— Само че това би било лъжа. Правила го е през времето, което по право принадлежи на брадфийлдската полиция, по време, когато се е предполагало, че работи за отдела за особено тежки престъпления.
Тони поклати глава. Сините му очи потъмняха — готвеше се да премине към сериозно нападение. Продължи да следи мача на екрана, но думите му бяха отправени към Карол.
— Не можеш да очакваш от хората да работят с абсолютно ненормирано работно време, а после и да претендираш, че не са длъжни да изпълняват нарежданията ти единствено когато спят. Пола има право на почивки. Всъщност нямаш никакво основание да възразяваш, ако е решила да слее почивните си часове в един по-голям период. Мога да се хвана на бас, че между момента, когато е напуснала снощи работа и часа, когато днес се е явила на работа, няма повече от осем часа. Дори хората, които арестуваш, имат право на осем часа почивка.
Карол го загледа яростно.
— Мразя този твой обичай да извърташ нещата в свой интерес. Не си постъпил правилно и го знаеш отлично. При това си се обърнал точно към Пола, съзнавайки колко е ранима.
— Бих казал, че по отношение на душевното състояние на Пола моята преценка е по-точна от твоята — той я изгледа, опитвайки се да прецени дали гневът й не се е поизпарил. — Хайде, седни тук да погледаме заедно мача. Момчетата играят от сърце и душа, в памет на Роби. Казвам ти, могат да разплачат и най-коравосърдечния човек.
— Не можеш просто да отклониш разговора от тази тема и да се преструваш, че нищо не се е случило — възрази Карол. Но на него му беше ясно, че е започнала да омеква.
— Не правя нищо подобно. Съгласен съм, постъпката ми беше нередна. Единственото, което мога да кажа пак, е, че при обичайни обстоятелства бих се заел сам със задачата. А си казах, че разследването е прекалено важно, за да пренебрегнем тази възможност. Ще се извиня на Пола, че съм я поставил в такова неудобно положение, но нямам намерение да се извинявам на теб, защото насочих ръководеното от теб разследване по правилната следа — той потупа с ръка по стола до леглото. — Е, ще седнеш ли да гледаме шибания мач най-сетне?
Карол се тръсна на стола с демонстративно нежелание.
— Знаеш, че мразя футбол — измърмори тя.
— Нашите са с жълтите екипи — отвърна Тони.
— Разкарай се. Толкова знам дори аз — отвърна Карол.
— Е, ще ми кажеш ли най-сетне какво е блестящото откритие на Пола? — попита той, когато „Тотнъм“ отнеха топката и започнаха да печелят предимство на терена.
— Тя не ти ли е разказала?
Той се ухили.
— Не, ние и двамата знаем, че трябва да се спазва чинопочитанието.
— Наговорили сте се зад гърба ми — измърмори тя. Явно бурята беше преминала.
— Би трябвало да си благодарна, че държим толкова много на теб, та се постарахме да не се изложиш. Така, както направи този сега — Тони посочи един от играчите на „Тотнъм“, който се препъна неясно в какво — може би в някой стрък трева.
Докато седяха загледани в екрана, изведнъж коментарът бе заглушен от страхотен трясък и грохот. На екрана се виждаше само дим, а после същинска вихрушка от отломки заваля от едната страна на игрището. Карол и Тони продължаваха да се взират като приковани в екрана, лишени от дар слово. После се разнесе истеричният глас на коментатора:
— О, Господи, Господи… тук има дупка… не чувам. Господи, това са части от тела… трябва да е избухнала бомба! Бомба — тук, на „Виктория Парк“! О, Исусе Христе…
