— Ще направим всичко по силите си. Прекъсвам, вече пристигнахме — каза Карол, разпознавайки гледката през прозореца. От двете страни на линейката течеше поток от хора, което принуди шофьора да кара не по-бързо от скоростта на тяхното придвижване. Гледката й напомни на кадър от някой военен филм, на който тълпи от бежанци се спасяват с отчаяно бягство от врага.
Най-сетне успяха да се доберат до паркинга зад трибуната „Вести“. Колите, паркирани там по-рано, вече бяха блокирани от полицейски коли и пожарни. Линейките бяха сирели на самия край, готови да потеглят незабавно. Когато Карол скочи на земята, две линейки профучаха със святкащи сини светлини край тях.
Погледнат отвън, стадионът изглеждаше почти невредим.
Във външната стена на огромната трибуна се виждате малка дупка, но тя изглеждаше почти безобидна. Следите от това, което се беше случило, вероятно бяха по-забележими на други места. Маркучите на пожарните и от напоителната система на стадиона се виеха като змии по земята и навътре, през въртящите се прегради на входовете. Към трибуната се насочваха пожарникари, подобни на астронавти със защитните си костюми. Хора от екипите за медицинска помощ тичаха насам-натам, носейки апаратура и различни инструменти. Един по един и на групи изнасяха ранените, умиращите и мъртвите — носеха ги на носилки и на ръце полицаи и парамедици.
Карол не можеше да възприеме това, което виждаше. Брадфийлд бе заприличал на Бейрут. Или на Бангладеш. Или на което и да било отдалечено място, за което говореха обикновено по новините. Сцената наподобяваше на последици от природна катастрофа — когато всички са сварени неподготвени и никой не знае какво да прави, но въпреки всичко по някакъв начин необходимото бива сторено. Наоколо се тълпяха хора, някои се движеха целенасочено, други — недотам. И в самия център на всичко това бяха те — ранените, умиращите и мъртвите.
Тя се съвзе. Трябваше да открие човека, който ръководеше спасителните операции, да събере хората си и да направи всичко необходимо, за да бъде отцепено мястото на експлозията. Като начало закачи полицейската карта на сакото си. После тръгна към стоящия най-близо униформен полицай. Той тъкмо беше помогнал на един възрастен мъж с окървавено лице да се качи в линейката и тръгваше обратно към трибуната.
— Полицай! — извика Карол, претичвайки краткото разстояние, което я делеше от него. Той спря и се обърна. Лицето му беше мръсно, набраздено от стеклите се струйки пот, униформените му панталони бяха потънали в мръсотия.
— Главен инспектор Джордан — представи се тя. — От екипа за особено тежки престъпления. Кой е ръководителят ви?
Той я погледна замаяно.
— Майор Блак.
— Къде мога да го намеря?
Полицаят поклати глава.
— Нямам представа. Качвах се догоре… — той махна с ръка към трибуната. — Когато има мач, той обикновено е там, горе. Има специална стаичка до пресцентъра. Искате ли да ви покажа?
— Само ми посочете в каква посока да тръгна — отвърна Карол. — Очевидно имате много по-важна работа.
Той кимна.
— Може да се каже. Тръгнете нагоре по крайната стълба и вървете до горния й край. Тя е първата вляво, до която ще стигнете.
В долната част на стълбата Карол се сблъска с един млад полицай, който изглеждаше извън себе си от ужас.
— Не може да се качвате нагоре — заекна той. — Забранено е за всички. Опасно е, кучетата не са минали, за да проверят за взривове. Забранено за всички, заповед на шефа.
— Тъкмо него търся. Трябва ми майор Блак.
Момчето посочи към мястото, където две пожарни коли бяха спрели под ъгъл една спрямо друга, оформяйки буквата L.
— Ето го там, говори с шефа на пожарникарите.
Карол заснова между хората, упътвайки се в указаната посока. По земята седяха хора, от чиито рани течеше кръв. Сред тях обикаляха парамедици и решаваха набързо как да постъпят. На някои помагаха на място, други пращаха към линейките, за трети викаха носачи. Пожарникарите преминаваха покрай тях на тълпи — по някакъв начин присъствието им въздействаше успокояващо. Това е ефектът „11 септември“, каза си Карол. Оттогава пожарникарите със суровите си, изпоцапани със сажди лица и целеустремена походка, натоварени с тежките инструменти на професията си, се бяха превърнали в съвременни икони.
Сред ранените се щураха други хора от публиката, съвсем зашеметени. Полицаите проверяваха документите им за самоличност, проверяваха ги за видими травми, а после ги подканваха да напуснат района. Навсякъде около себе си Карол виждаше лица на хора, изпаднали в шок, с невиждащи погледи и изпохапани устни. Проправяше си път през хаоса и се питаше как, по дяволите, от нея се очакваше да действа като на обичайно местопрестъпление.
За свое учудване тя разпозна един от пострадалите. Право към нея залиташе масивната фигура на Том Крос. Не беше го виждала, откакто той напусна полицията преди седем години, но не би могла да го сбърка с никого. Лицето му беше сиво, той беше потънал в мръсотия и се облягаше на един от парамедиците, който очевидно едва издържаше тежестта му.
Крос я видя и поклати тава.
