— Доколкото разбирам, счупването е чисто, само на едно място. Направили са всичко необходимо, за да закрепят костта… — той се прекъсна. — Мамо, тръгваш ли? — Ванеса тъкмо завиваше покрай леглото, лаптопът висеше на рамото й заедно с чантата.
— Можеш да бъдеш сигурен. Изчезвам. Гаджето ти е тук, има кой да се занимава с теб. Отървах се — и тя се упъти към вратата.
— Тя не ми е гадже — изкрещя Тони. — Тя живее под наем у дома, тя ми е колега и приятел. Това е зряла жена, не момиченце, за да говориш за гаджета.
— Както и да е — заяви Ванеса, — сега не може да се каже, че съм те изоставила. Оставям те в добри ръце — вероятно персоналът ще съумее да оцени разликата.
Махна небрежно с ръка и излезе.
Карол я проследи със зяпнала уста.
— Да му се не види — отбеляза тя и се обърна отново към Тони. — Винаги ли е била такава?
Той отпусна глава на възглавницата. Очите му избягваха нейните.
— Вероятно не се държи така с останалите хора — поде той уморено. — Собственица е на процъфтяваща консултантска фирма за човешки ресурси. Трудно е да се повярва, но тя дава консултации за подбор и обучение на персонала в някои от най-големите компании в страната. Предполагам, че аз изваждам на бял свят най-лошите й страни.
— Започва да ми става ясно защо никога не си говорил за нея.
Карол издърпа стола от ъгъла и седна до леглото.
— Ние не се виждаме почти никога, дори и по Коледа и на рождените си дни — Тони въздъхна. — Не я виждах особено често и когато бях дете.
— Ами баща ти? И с него ли се държеше така грубо?
— Хубав въпрос. Нямам представа кой е баща ми. Винаги е отказвала да сподели с мен каквото и да било по този въпрос. Знам само, че не са били женени. Можеш ли да ми подадеш дистанционното за леглото? — този път той съумя да се усмихне истински. — Ти ме отърва от още един ден, прекаран в компанията на майка ми. Най-малкото, което мога да направя за теб, е да се опитам да седна.
— Дойдох веднага щом научих. Съжалявам, никой не ми се беше обадил — тя му подаде дистанционното управление и той започна да натиска копчетата, докато успя да повдигне наполовина горната част и изкриви лице, докато се опитваше да се нагласи удобно. — Всеки е предполагал, че някой друг ми се е обадил. Иска ми се ти да беше помолил да ме уведомят.
— Знаех колко много се нуждаеш от тези почивни дни — отвърна той. — Освен това не бива да прекалявам с молбите за услуги и предпочитам да си спестя правото да искам нещо от теб, когато наистина имам нужда — внезапно долната му челюст увисна и очите му се разшириха. — О, по дяволите! — възкликна той. — Беше ли си вече у дома или отиде направо на работа?
Въпросът беше странен, но тонът му бе много настоятелен.
— Отидох на работа. Защо?
Той покри лице с ръцете си.
— Съжалявам. Съвсем забравих за Нелсън.
Карол се разсмя на глас.
— Някакъв луд разсича крака ти с пожарникарска брадва, ти прекарваш последните два дни в хирургията, а сега се притесняваш, че си забравил да нахраниш котарака? Той си има специален отвор във вратата, през който може да излиза и да избива дребни животни, ако положението стане толкова отчаяно — тя се пресегна и го потупа по ръката. — Не се грижи за него, разкажи ми повече за коляното си.
— Костта е наместена, но не могат да сложат гипс заради раната. Хирургът настоява да проследят заздравяването, за да не би да се развие инфекция. Впоследствие ще могат да сложат гипса и към края на идущата седмица ще бъда в състояние да се движа с помощта на проходилка. Ако се държа като добро момче — допълни той саркастично.
— И колко време трябва да прекараш в болницата?
— Поне една седмица. Зависи колко добре се справям с раздвижването. Няма да ме изпишат, преди да се убедят, че се движа добре с проходилката — той пораздвижи ръка. — Вероятно и когато нямам нужда от венозно инжектиране на морфин.
Карол изкриви съчувствено лице.
— Дано това те научи да не се правиш на герой.
— В цялата работа нямаше нищо героично — възрази Тони. — Герои бяха онези момчета, които се опитваха да измъкнат своя колега. Аз просто послужих за отклоняване на вниманието — клепачите му потрепнаха. — Това беше последният случай, когато оставам да работя след края на работното време.
— Да ти донеса ли нещо от вкъщи?
— Може би няколко тениски — вероятно с тях ще ми е по-удобно, отколкото с тези болнични пижами. Няколко чифта боксерки — ще ми бъде интересно да видя как ще успея да ги надяна през шината.
— А нещо за четене?
— Добра идея. На нощното ми шкафче има две книги, за които трябваше да напиша рецензии. Ще ги разпознаеш по листчетата, залепени на кориците. Да, донеси ми и лаптопа, моля те.
Карол поклати развеселено глава.
— А не ти ли се струва, че това е подходящ момент да се опиташ да изключиш? И може би да почетеш нещо по-леко?
Той я изгледа, като че ли внезапно беше започнала да говори на исландски.
— Защо?
— Струва ми се, че сега никой не очаква от теб да работиш, Тони. Освен това сигурно ще откриеш, че няма да ти бъде толкова лесно да се съсредоточаваш, колкото си мислиш.
Той се смръщи.
