— Пола? Ела тук за малко — подвикна тя. Докато младата й подчинена прекосяваше общата стая, Карол почувства как се надига познатото й чувство на вина. Неотдавна бе изложила Пола на опасност и с нея действително се бе случило нещастие. Това, че операцията се извършваше с официалната благословия на високопоставените, нямаше значение за Карол — тя бе тази, която обеща да пази Пола, но се провали. Двойният удар от провала на операцията и смъртта на най-близкия й колега едва не накара Пола да напусне полицията. Всичко това бе познато на Карол. Тя самата бе преживяла нещо подобно, и сходството в причините пораждаше страх. Беше се постарала според силите си да вдъхне увереност на Пола, но именно Тони бе успял да я отдалечи от ръба на пропастта. Карол нямаше представа какво точно се бе случило между двамата, но благодарение на разговорите им Пола намери сили да не се отказва от работата си в криминалния отдел. Карол бе благодарна на Тони за това, въпреки че намесата му й напомняше постоянно за този случай, в който не бе успяла да се справи като ръководител на екипа.
Карол отстъпи встрани, за да пропусне Пола и седна отново на стола си. Пола се облегна на стъклената стена, скръстила ръце пред гърдите си, като че ли това можеше да прикрие колко много бе отслабнала. Тъмнорусата й коса изглеждаше така, сякаш бе забравила да я среши, след като я бе измила, черният пуловер и панталоните висяха като торби на измършавялото й тяло.
— Как е Тони? — попита тя.
— Не знам, защото току-що научих, че е бил нападнат — Карол говореше предпазливо, внимаваше думите й да не прозвучат като обвинение.
Пола я изгледа стреснато.
— О, по дяволите — изпъшка тя. — През ум не ми мина, че не би могла да разбереш. — Тя поклати раздразнено глава. — Всъщност никой не се обади и на мен. Разбрах за случилото се в събота сутринта, когато включих телевизора. И просто предположих, че някой се е свързал с теб… — тя замълча потиснато.
— Никой не ми се е обаждал. Прекарах почивните дни със семейството си — с родителите ми и брат ми — в Йоркшир Дейлс. Не сме слушали радио, нито пък сме гледали телевизия. Знае ли се в коя болница са го настанили?
— „Брадфийлд Крос“ — отвърна Пола. — Оперирали са коляното му в събота. Проверих. Казаха, че всичко било наред, когато го извели от операционната, и сега състоянието му било добро.
Карол стана и взе чантата си.
— Добре тогава. Ако ви трябвам, ще бъда в болницата. Предполагам, че от снощи не се е случило нещо, което да изисква вниманието ни?
Крис завъртя глава.
— Няма нищо ново.
— Това е добре, и без това си имаме достатъчно занимания — Карол потупа Пола по рамото, минавайки покрай нея. — И аз бих предположила същото на твое място — допълни тя на излизане.
„Но все пак бих се обадила, за да се уверя“.
Устата му е пресъхнала. Толкова пресъхнала, че не може да преглътне. Това беше кажи-речи най-сложната мисъл, която успя да си проправи път в главата му, пълна сякаш с памук. Клепачите му потрепнаха. Имаше някакво смътно убеждение, че не е препоръчително да отваря очи, но не знаеше защо е така. Не знаеше и защо да вярва на това неясно предупреждение, което изплува в мозъка му. Какво лошо би могло да има в това да отвори очи? Хората го правеха постоянно и нищо лошо не им се случваше.
Отговорът се яви със зашеметяваща бързина.
— Крайно време беше — разнесе се рязък глас някъде около лявото му ухо. Критичният тон събуди у него някакъв далечен спомен. Кой знае защо, споменът като че ли нямаше нищо общо с размитата представа за настоящия му живот, която постепенно изплуваше в съзнанието му.
Тони завъртя глава на една страна. Движението събуди болка, която той не успя да локализира. Беше като че ли една обща болка, пронизваща цялото му тяло. Тони простена и отвори очи. И в същия момент разбра защо щеше да е по-добре да не ги отваря.
— След като се налага да стоя тук, най-малкото, което би могъл да направиш, е да разговаряш с мен.
Тя затвори уста и устните й се свиха в добре познатата му неодобрителна гримаса. Затвори лаптопа, остави го на масата пред себе си и кръстоса обутите си в панталон крака. Никога не е харесвала краката си, помисли безцелно Тони.
— Съжалявам — изграчи той. — Трябва да е от упойката.
Протегна ръка към чашата с вода на подноса до леглото, но не може да я стигне. Жената срещу него не помръдна. Той се опита да седне в леглото, забравил за момент защо лежи в болничното легло. Левият му крак, окачен на макара с тежест, помръдна едва-едва, но болката, предизвикана от това движение, бе толкова неадекватно силна, че той се задъха. Болката събуди спомена. Връхлитащият Лойд Алън, който крещи нещо неразбираемо. Проблясък на светлина върху синкавата стомана. Миг, изпълнен с парализираща болка, после нищо. След това кратки проблясъци на съзнание. Лекари, които разговарят за него, медицински сестри, надвесени над него, екранът на телевизора, откъдето някакви хора се обръщат към него. И тя, излъчваща раздразнителност и нетърпение.
— Вода? — произнесе той едва-едва. Не беше убеден, че тя ще изпълни молбата му.
