Не беше свикнал да изпада в такова положение. Знаеше добре, че е изключително добър лекар. Опитен диагностик, умел в клиничната работа, в която понякога действаше наистина вдъхновено, а и достатъчно ловък в болничната политика, за да не допуска бюрократите да пречат на отделението, в което работеше, да получава всичко необходимо. Можеше да се каже, че досега бе плавал с вдигнати платна във водите на своята професия и заболяванията на пациентите му рядко бяха възпирали издигането му. Състоянието на Роби Бишоп беше оскърбление към професионалните му умения.
Когато дежурната лекарка се върна с апаратурата за интубация и две медицински сестри, Денби въздъхна. Хвърли поглед към вратата. Знаеше, че пред нея чака мениджърът на клуба. Мартин Фланаган бе прекарал нощта на един стол край най-добрия си играч. Скъпият му костюм бе омачкан, грубоватото му лице изглеждаше още по-мрачно поради наболата брада. Вече бяха успели да се сдърпат, когато Денби настоя войнствено настроеният ирландец да напусне стаята, докато лекарите се консултират помежду си.
— Имате ли представа какво струва това момче на „Брадфийлд Виктория“? — бе попитал Фланаган.
Денби го бе изгледал студено.
— За мен това момче струва точно толкова, колкото и всеки друг пациент, когото лекувам — бе отвърнал той. — Не е необходимо да стоите на тъч-линията и да ми давате тактически инструкции. Оставете ме да върша спокойно работата си. Настоявам да оставите пациента насаме с мен, докато го преглеждам.
Мениджърът бе излязъл, мърморейки, но Денби знаеше, че той чака отвън, с изопнато от тревога лице, надявайки се отчаяно на някаква новина, която да опровергае влошаването на болестта, на което и сам бе свидетел.
— Когато привършите с интубирането, започнете лечение с азидотимидин — обърна се той към дежурната лекарка. Единственото, което му оставаше, бе да включи мощния антиретровирусен медикамент, който се използваше и при лечение на СПИН — може би това щеше да им даде време, през което да разберат от какво точно е болен Роби Бишоп.
— Би ли ми припомнил защо ти разреших да отвориш третата бутилка? — въздъхна главен инспектор Карол Джордан, запали колата и я подкара бавно напред.
— Защото за първи път ни удостои с присъствието си, откакто се преместихме в Йоркшир Дейлс, и защото аз трябва да бъда в Брадфийлд днес сутринта, а ти нямаш стая за гости. Поради което нямаше смисъл да се прибираш снощи с колата.
Брат й Майкъл се приведе напред и започна да бърника по радиото. Карол бутна ръката му.
— Остави го на тази станция — каза тя.
Майкъл изпъшка.
— „Гласът на Брадфийлд“. Кой би предположил, че бих изпаднал до там да слушам възможно най-еснафската местна радиостанция.
— Искам да чуя какво става в моя участък.
Изражението на Майкъл беше скептично.
— Ти си ръководител на екипа за разследване на особено тежки престъпления. Свързани сте с британския еквивалент на ФБР. Не ти е необходимо да знаеш дали някоя спукана водопроводна тръба е предизвикала задръствания по шосето към Метли. Или че някакъв футболист е бил приет в болница със заболяване на дихателния тракт.
— Ей, повелителю на информационните технологии! Не беше ли ти този, който ми набиваше в главата мантрата „микро се превръща в макро“? Искам да съм наясно с това, което се случва в долния край на хранителната верига, защото то понякога предизвиква неочаквани събития в другия й край. При това не става дума за „някакъв футболист“, а за Роби Бишоп. Генералът на „Брадфийлд Виктория“, който ръководи всичко от центъра на игрището. При това е местно момче. Почитателките му вероятно вече атакуват „Брадфийлд Крос“, докато ние с теб си говорим. Не е изключено да последват смущения на обществения ред.
Майкъл капитулира нацупен.
— Добре де, нека бъде твоята, сестричке. Слава богу, че сигналът им не достига извън очертанията на града. Сигурно щях да се побъркам, ако ме беше накарала да ги слушам от началото на пътуването. — Той пораздвижи врата си и направи гримаса, когато се чу изпукване. — Нямаш ли от онези сини лампи, които се слагат на покрива на колата?
— Имам — каза Карол, насочвайки колата в потока на движението, молейки се да не се получи ново задръстване. Леко й се гадеше и се бе поизпотила, въпреки че бе взела душ само преди час. — Само че лампата се използва единствено в спешни случаи — и за да предотвратя въпроса ти, държа да ти обясня, че сега не става дума за спешен случай, а за обикновено задръстване в часа, когато всички отиват на работа.
Докато говореше, нещо отпред като че ли се отпуши. В продължение на стотина ярда по нищо не можеше да се разбере защо им бяха необходими двайсет минути, за да изминат половин миля, при положение, че сега вече се движеха относително гладко.
Майкъл се понамръщи, загледа се в сестра си, после попита:
— Е, сестричке, как вървят нещата с Тони?
Карол се постара да прикрие раздразнението си. Тъкмо си мислеше, че й се е разминало. Цял уикенд, прекаран с родителите й, с брат й и неговата приятелка, и през цялото време нито един от тях не бе споменал това име.
