— Господи — изохка Карол и й позволи да я въведе в кабинета. Упъти се към стола си и седна, докато Крис затваряше вратата. — Отскочих само до Йоркшир Дейлс, не съм била на Северния полюс. Какво, по дяволите, е станало тук? Какво се е случило с Тони?
Отчитайки напрежението в гласа й, Крис реши да не увърта.
— Бил е нападнат. От един от пациентите в „Брадфийлд Мур“.
Карол неволно вдигна ръце и притисна с длани бузите си, а устата й се отвори широко. Тя си пое рязко дъх и попита:
— И какво е станало?
Гласът й се извиси почти до вик.
Крис прокара пръсти през прошарената си коса.
— Не виждам как да представя нещата по-меко, шефе. Изпречил се на пътя на някакъв луд, който имал брадва в ръцете.
Гласът на Крис сякаш идваше много отдалеч. Това, че Карол бе привикнала на гледки и звуци, които биха накарали повечето хора да пищят и да треперят, изобщо не й помагаше. Когато ставаше дума за Тони Хил, тя бе невероятно ранима. Наистина обикновено не го признаваше и пред себе си, но в мигове като този всичко се променяше.
— Какво… — гласът й изневери. Тя се прокашля и продължи. — Много ли е зле?
— Доколкото разбирам, кракът му е разсечен. Ударът е бил под коляното, изгубил е много кръв. Хората от „Бърза помощ“ не успели да се доберат веднага до него, защото лудият с брадвата продължавал да дебне наоколо — каза Крис.
Колкото и лоша да бе новината, тя не можеше да се сравнява с това, което въображението й бе успяло да сътвори за секунди. Загубата на кръв и раздробеното с брадва коляно бяха поправими. Погледнато обективно, нямаше нищо толкова страшно.
— Господи — повтори Карол и въздъхна, този път с облекчение. — Какво точно се е случило?
— Знам само, че един от пациентите успял да надвие един от санитарите, смазал с крака главата му, взел ключа му и се упътил към централната част на сградата, където счупил стъклото на противопожарното табло и извадил брадвата.
Карол поклати глава.
— Значи в „Брадфийлд Мур“ държат брадви в противопожарното табло? В психиатричен изолатор за опасни престъпници?
— Доколкото разбирам, именно поради това — защото се предполага, че в болницата са взети специални мерки за сигурност. Службата за противопожарна охрана изисква да се направи необходимото, за да може пациентите да бъдат извеждани от сградата в случай на пожар, ако електронните системи за заключване откажат да функционират — Крис поклати глава. — Ако питаш мен, това са глупости. — Когато забеляза укора, изписал се по лицето на Карол, тя вдигна ръце. — Ами да — по-добре няколко от тези побъркани копелета да изгорят, отколкото да се случват подобни гадости. Единият от санитарите е мъртъв, още един е в тежко състояние и дори да оцелее, вътрешните му органи никога няма да се възстановят изцяло, Тони изпонасечен. Бих пожертвала няколко луди убийци, за да избегна такива последици.
Резкият акцент на лондончанка придаваше още по-голяма острота на думите й.
— Тук не може да става дума за избор, и ти го знаещ, Крис — каза Карол. Макар че спонтанната й реакция съвпадаше с тази на сержант Дивайн, тя съзнаваше, че това се дължи по-скоро на емоциите, отколкото на здравия разум. А напоследък само безразсъдните и безразличните споделяха открито мнението си на работното си място. Карол обичаше своите единаци и не й се искаше да загуби някой от тях, само защото неподходящ човек е станал свидетел на неблагоразумие избухване. Затова и се опитваше да ги предпазва от крайности.
— И как Тони се е озовал в това положение? — попита тя. — Този човек негов пациент ли е?
Крис сви рамене.
— Не знам. Но подразбрах, че се е проявил като герой — успял да отклони вниманието на лудия достатъчно дълго, та болногледачите да успеят да отнесат ранения на безопасно място.
„Но не достатъчно дълго, за да спаси себе си“.
— Защо никой не ми се е обадил? Кой от екипа дежуреше тази седмица? Сам беше, нали?
Крис завъртя отрицателно глава.
— Трябваше да бъде Сам, но той се размени с Пола.
Карол скочи и отвори вратата. Огледа помещението и видя, че следовател Пола Макинтайър тъкмо окача палтото си на закачалката.
