— Всичко върви всъщност отлично. Апартаментът ми харесва, а той е много добър наемодател.
Майкъл цъкна с език.
— Отлично знаеш, че нямах това предвид.
Карол въздъхна и успя да се промуши пред един мерцедес, чийто клаксон изсвири оглушително.
— Струва ми се, че когато живеехме в двата края на града, се виждахме по-често — отвърна тя.
— Предполагах…
Тя стисна здраво волана.
— Предположението ти е погрешно. Майкъл, ние и двамата сме работохолици. Той е привързан към изкукалите си пациенти, а аз имах за задача да разработя и обуча нов екип. Да не споменаваме и ангажиментите около възстановяването на Пола — допълни тя и лицето й се изопна при тази мисъл.
— Жалко — брат й я огледа критично. — Годините си вървят и за него, и за теб. Ако съм научил нещо от съжителството си с Луси, то е, че животът става много по-лесен, ако споделяш професионалните си грижи и проблеми с човек, който е настроен на същата вълна. И си мисля, че вие с Тони отговаряте именно на това описание.
Карол се осмели да хвърли бърз поглед към брат си, за да се убеди, че той не се шегува.
— Имаш предвид човека, който навремето беше предположил, че не е изключено да си сериен убиец? И считаш, че този човек е настроен на една и съща вълна с мен?
Майкъл подбели очи.
— Престани да си търсиш оправдания в миналото.
— Не търся оправдания. От минало като нашето човек може да изгази само с помощта на алпинистки пикел и кислородна маска — Карол успя да се промъкне през колоните автомобили и спря до тротоара, пускайки аварийните светлини.
— Тук скачаш — заяви тя, имитирайки неумело Шрек.
— Смяташ да ме оставиш тук? — Майкъл беше възмутен.
— Ще ми трябват още десет минути, за да стигна до входа на института — каза Карол и се наведе пред него, за да посочи през прозореца. — Ако минеш напряко през новия търговски център, след три минути ще се озовеш на мястото, където ще те чака клиентът ти.
— Господи, ти си права. От три месеца не живеем в града и вече започвам да губя представа за разстоянията — той я прегърна през раменете, целуна я бързо по бузата и се измъкна от колата. — Ще ти се обадя през седмицата.
След десет минути Карол вече влизаше в централата на брадфийлдската полиция. За краткото време от момента, в който се раздели с Майкъл, докато излезе от асансьора на третия етаж и се упъти към стаите на екипа, определян от нея като сборище несретници, беше осъществила превъплъщението от сестра във висш полицейски служител. Единственото, което свързваше тези две личности, беше лекият махмурлук.
Тя тръгна по коридора, боядисан в бледолилаво и кремаво, покрай вратите от стомана и бронирано стъкло, матирано по средата, така че да не се вижда това, което става в стаите — освен ако събитията не се развиваха на пода или пък нещо не висеше от тавана. Модерното обзавеждане продължаваше да й напомня на интериора на рекламна агенция. Но и съвременната полиция като че ли вече отделяше за поддържане на публичния си образ също толкова време, колкото и за залавянето на престъпници. Карол беше доволна, че е успяла да запази връзка със същинската работа на полицията — дотолкова, доколкото това бе възможно за служител с нейния ранг.
Тя отвори вратата с номер 316 и навлезе в територията на убийствата и психическите травми. Толкова рано в понеделник сутринта в отдела нямаше почти никой. Следовател Стейси Чен, виртуоз на информационните технологии, едва откъсна поглед от двата монитора на бюрото си и измърмори под нос нещо, което Карол прие за поздрав.
— Добро утро, Стейси — отвърна тя и се упъти към кабинета си. В същия момент сержант Крис Дивайн се измъкна иззад един от дългите бели паравани, които разделяха бюрата и прикриваха седящите зад тях, също както покривалата на едновремешните каруци са служили на новите заселници за прикритие от индианците.
Стресната, Карол се закова на място. Крис вдигна ръце в успокоителен жест.
— Извинявай, шефе, не исках да те стресна.
— Няма нищо — Карол въздъхна облекчено. — Май наистина ще трябва да поръчаме от онези прозрачни преградни стени.
— От онези, които показват по телевизията ли? — Крис изсумтя. — Честно казано, не виждам защо. Винаги съм смятала, че отклоняват вниманието от това, което човек слага на тях, защото постоянно виждаш нещо друго на фона.
Тя тръгна редом с Карол, която се насочи към малкото помещение със стъклени стени, което й служеше за кабинет.
— Е, какви са новините за Тони? Как е той?
Карол си каза, че въпросът звучи някак странно, но сви леко рамене и отвърна.
— Доколкото ми е известно, с него всичко е наред.
Тонът й подсказваше, че няма намерение да се разпростира повече по тази тема. Крис се обърна рязко, застана срещу нея и тръгна заднешком, за да може да вижда лицето й. Очите й се разшириха.
— Боже мили! Ти не знаеш нищо, така ли?
— Какво не знам? — Карол почувства как стомахът й се свива във внезапен пристъп на паника.
Крис докосна ръката й над лакътя и посочи с глава към кабинета.
— Струва ми се, че ще е по-добре да поседнем там — каза тя.
