— Обадих се на репортерката. В такива случаи в бележниците им остават много повече неща от това, което се появява по страниците на вестниците. Тя ми даде номера на мобилния телефон на Яна. И аз й се обадих. Според очарователната Яна Дани бил от щастлив по-щастлив със своите кучета, влакчета и приготвяните от нея закуска, обяд и вечеря. Но тук има и още нещо. Междувременно успях да открия, че Дани също е учил в гимназията в Харистаун — завършил две години преди Роби. И макар че английският на Яна не е много подходящ за задълбочени и умозрителни разговори, тя разбра достатъчно добре въпросите ми и каза, че няколко дни преди да умре, Дани се прибрал от местната кръчма и казал, че бил срещнал някогашен съученик — Тони се ухили, същинско въплъщение на самодоволството. — Е, какво ще кажеш?
Карол отново поклати глава.
— Ще кажа, че си се смахнал напълно.
Той разпери ръце, обзет от раздразнение.
— Връзки съществуват, Карол. Убийства на разстояние, при това все с необичайни отрови. Двете жертви са посещавали едно и също училище. Двамата са били богати хора. И двамата са срещнали бивш съученик малко преди да умрат.
Карол напълни отново чашата си и отпи от виното. Цялата й поза изразяваше съпротива, не по-малко от думите й.
— Стига, Тони. При смъртта на Дани не може да се говори за убийство. Доколкото мога да преценя, с изключение на теб никой не мисли, че става дума за нещо по-различно от нещастен случай. Не разбирам много от отрови, но знам, че ако сложиш беладона в чашата на някой, с когото пиете в кръчмата, този човек ще умре още същата нощ, а не след няколко дни. При това Дани не е завършил заедно с Роби. Опитай се да си спомниш ученическите си години. Всички общуват предимно със съвипускниците си. По-големите не искат и да знаят за теб, а само най-смотаните движат с по-малките. Така че най-вероятно този, който е бил приятел на Роби от ученическите години, не би могъл да бъде същевременно приятел и на Дани. Искам да кажа, че по нищо не личи двамата да са имали много общи характеристики — Карол отвори длани, като че ли претегляше на тях едната срещу другата възможност. — Да видим. От едната страна — елитен футболист, от другата — любител на влакови модели. Хммм. Да помислим още — тя посочи вестникарската статия на екрана на лаптопа — Погледни Дани. Той не е привлекателен, няма спортна фигура. Какво общо би могло да има между него и Роби Бишоп?
Тони се оклюма.
— И двамата имат скромен произход, а са станали много богати — опита той още веднъж.
— От което са имали голяма полза, няма що. По-добре късмет, отколкото пари, щом тези с парите си отиват, преди да са навършили трийсет — Карол допи остатъка от виното си. — Интересно хрумване, Тони. Много интересно. Но ми се струва, че си тръгнал на лов за призраци. А пък аз трябва да се прибера и да поспя прилично поне тази нощ. — Тя се изправи, навлече палтото си, после се приведе над него, прегърна го несръчно и го целуна по бузата. — Ще се опитам да дойда утре, за да видя с какво друго ще ме позабавляваш. Съгласен ли си?
— Ще се постарая, колкото мога — отвърна той. Отдавна бе осъзнал, че разочарованието нерядко е служило като подтик за най-добрите му постижения.
Разположил се в ъгъла на пакистанския ресторант в центъра на Дъдли, Джонти Сингх приличаше на мечка с раздърпана козина и се открояваше поради несъвместимостта на фигурата му с традиционно кичозния декор. Когато Сам успя да се свърже с него, Сингх предложи среща в ресторанта, където обикновено обядвал. Тъй като правеше услуга на Сам, той не би могъл да възрази.
— Ще ме познаеш, аз съм големият тип в дъното, в кафяв костюм на тънки райета и без тюрбан — бе пояснил Сингх. Сам подозираше, че няма да има проблеми с разпознаването, така се и оказа. Веднага щом влезе в ресторанта, забеляза Сингх, който разговаряше оживено с един от сервитьорите. Не беше излъгал, когато каза, че е голям — беше се натъпкал с усилие на ъгловия стол край маса за четирима, и макар че седеше, фигурата му се извисяваше над масата. Имаше гъста, лъскава черна коса, големи кафяви очи, едър нос и издадена брадичка. Лицето му не беше от тези, които се забравят бързо.
Сам започна да си проправя път през претъпкания ресторант; беше стигнал малко по-навътре, когато едрият мъж прекъсна разговора си и веднага насочи вниманието си към непознатия. Сервитьорът се оттегли и Сам тръгна към масата. Когато наближи, Сингх се изправи на крака с усилие. Висок малко над два метра, той наистина представляваше внушителна гледка.
— Сам Еванс? — попита той с неочаквано висок тенор, несъответстващ на външния му вид. Стисна с двете си ръце ръката на Сам. — Аз съм Джонти Сингх, приятно ми е. Как сте?
Дори в тези няколко думи подчертаният местен акцент подразни ухото на Сам.
— Добре, благодаря.
— Разполагайте се — Сингх посочи стола срещу себе си и направи знак на сервитьора. — Два големи коктейла „Кобра“, веднага щом можете — усмивката му беше открита и дружелюбна. — Е, ще ми се доверите ли да поръчам и за двама ни?
Сам се поколеба, несигурен какъв би трябвало да е правилния отговор.
